От любов към дъщеря ми [calibre 1.30.0]

Днес Амар и Фарид са млади мъже на двайсет и четири и двайсет и три години. Те винаги ще помнят травмата от времето, прекарано в Алжир: и двамата са по-въздър-жани и предпазливи отпреди.

Имам чувството, че откраднаха младостта ми ми каза Фарид, когато посетих семейството му през 1990 година.

Тяхната история е и щастлива, и трагична. Няма съм-

236

нение, че когато Брахим Хуаш излъгал синовете си да го придружат до Алжир през 1980 година, неговите намерения са били съвсем добронамерени. Очевидно е имало куп причини, които са го накарали да се върне с децата си в страната, която познавал най-добре. Той сигурно се е надявал, че ще успее да научи синовете си да ценят културата, религията и моралните ценности на бащината си родина.

Ала тактиката на Брахим се обърнала срещу самия него. Насилието, упражнено срещу тях, щяло да остави отпечатък върху всичко, което ги заобикаляло. Синовете му изгубили уважението, което хранели към него, както и интерес към родната му страна. Всъщност те ненавиждали и новия си дом, и новата обстановка така, както затворникът ненавижда затворническата си килия. Този синдром е често срещан сред децата, отвлечени на по-голяма възраст. Те губят и двамата си родители наведнъж онзи, който остава далеч от тях, и другия, когото започват да ненавиждат от дъното на душата си.

И докато ненавистта към баща им и пропастта, зейнала между тях и него, никога'не ще изчезнат, няма да е справедливо, ако кажем, че Амар и Фарид са нещастни. Те прекарват голяма част от времето си с Мари-Ан, за да наваксат пропуснатите години. Никога не съм виждала синове да обичат своята майка така открито, както и братя, тъй силно привързани един към друг. Това са хора, които никога няма да проявят безрезервно доверие към когото и да било. Братята са истински пример за приемствеността между поколенията те са наследили ценностите на майка си и ще ги съхранят и предадат на своите деца.

От всички истории, които съм чувала по време на моите пътувания, тази крие особен смисъл за мен. След като се запознах с Амар и Фарид, аз искрено се надявам, че моите собствени синове ще продължат да изпитват дълбока привързаност както помежду си, така и към мен, защото няма нищо по-важно от връзката между деца и родители и всички ние, които сме изпитали на гърба си заплахата тя да бъде прекъсната, знаем това най-добре.

237

ДЕВЕТА ГЛАВА

Клетвата е изпълнена

През март 1990 година с Махтоб заминахме за Тел Авив, където се снимаше нашият филм „Не без дъщеря ми". За нас това бе ново и вълнуващо събитие.

Кацнахме на летище „Бен Гурион" и незабавно се отправихме към снимачната площадка, където пресъздаваха пристигането ни в Техеран преди пет години. Наближихме актьорите, които играеха роднините на Муди, и те се изправиха, за да ни поздравят с добре дошли. Отначало имах чувството, че виждам привидения: някои от актьорите приличаха страшно много на истинските герои. Всички споделиха колко съжаляват за случилото се с нас в Иран.