Черните банкери

— А, това ли. Има малко. В чекмеджето на бюрото, погледнете ги.

— Може ли да ги вземем с нас? — попита Турецки.

— Вземайте — съгласи се равнодушно жената.

Турецки състави протокол за доброволно предаване на документите. Единият от оперативниците събра документите в чанта. Турецки обърна внимание на дебел бележник, взе го, разлисти го, пъхна го в джоба си.

Вече на улицата каза на Грязнов:

— Знаеш ли чий е бил бележникът?

— Не, откъде да знам? — Вячеслав само сви рамене.

— На Акчурин. Разбираш ли?

— Разлисти го, какво има вътре?

Турецки отвори бележника. На всяка страница само телефонни номера и нито едно име.

— Какво значи това? — удиви се Грязнов.

— Явно банкерът е имал изключителна памет, само е фиксирал номерата. За всеки случай. Ако пък забрави нещо, тогава поглежда в бележника.

— Феноменален човек, не ни е оставил никаква информация.

Оперативниците се качиха в рафика и той бодро тръгна, предстоеше пътуване до далечното и глухо селце Молоково, през последните години „новите руснаци“ си го харесаха и строяха там огромни къщи.

Жената на Козлов им каза точния адрес, пътуваха уверено. Опасяваха се само да не би Козлов да е продал къщата си на някого.

Селцето Молоково и вилната част се намираха насред гората. Делеше ги километър, не повече. Къщата на Козлов изглеждаше внушително, като че ли това беше най-привлекателната постройка. Две стройни колони подпираха балкона на втория етаж. Яркозеленият керемиден покрив привличаше погледа отдалеч. Отвън къщата благородно съчетаваше бяло и кремаво.

Оперативниците влязоха в двора, затрупан от скорошния снеговалеж. Никъде не се виждаха никакви следи.

— Трябва да намерим свидетели за обиска — каза Турецки и се запъти към селището, към една къща, над която се виеше дим от комина.

Пазачът, на когото Александър показа удостоверението си, каза, че във вилата на Козлов отдавна не е имало хора, и се съгласи да присъства на обиска, като покани и сменника си.

— Кой ще отвори вратата? — попита Турецки.

— Ще се наложи аз да се заема — каза Грязнов. Той порови из джобовете си, извади инструмент, наподобяващ комплект фиби за коса, повъртя се около ключалката и отвори вратата.

— Моля, господа! — покани той с широк жест, докато правеше място на Турецки и свидетелите.

В голямата стая имаше няколко меки фотьойла, диван, телевизор. Но подредбата изглеждаше някак сиротно.

— Смятай, че стопанинът не живее тук! — обясни пазачът. — Далече е от Москва, семейството му не е идвало. Личи, че повечето ходи по гости.

— Не е лесно да си богат човек — подкрепи колегата си вторият пазач, — нямаш мира заради имуществото. Къща без стопанин бързо овехтява и се поврежда.

— Като се стигне до съд, ще конфискуват къщата, ще я продадат на търг и ще върнат парите на вложителите. Може някой да ни каже благодаря за това — обади се Грязнов.