Черните банкери

„Много ли е нужно на човек да бъде щастлив? — помисли изведнъж Турецки. — Такъв един ярък ден, малко късмет и душевно равновесие, малко любов и разбиране. Но за съжаление това все по-често става дефицитно, а човек се чувства изгубен и самотен. И тогава му остава психоневрологичната клиника, където лекуват по-скоро тялото, отколкото душата…“

На входа се показаха три жени: Суркова, придружена от медицинска сестра и лекарка.

Турецки отвори вратите на колата, покани ги да седнат:

— Заповядайте, момичета! Сега ще ми завиждат всички следователи на Русия. Карам цял харем!

— А вие какво мислехте! — обади се лекарката. — Само ви моля, карайте внимателно.

Суркова седеше тихо, не участваше в разговора, беше вглъбена в себе си.

— Как сте, Марина Демяновна? — започна да се безпокои лекарката.

— Няма нищо.

Със спиране по светофари и задръствания най-накрая напуснаха Москва. На петдесет и деветия километър завиха наляво… Вилите вече се виждаха от шосето.

— На кого принадлежи сега къщата на Акчурин? — Турецки се обърна към Суркова.

— Не знам, продадоха я. Алла не искаше да я държи след смъртта на мъжа си.

— Няма ли да нахълтаме в чужда територия?

— Не. Извън оградата е.

— Слава богу.

След малко се показа въпросното вилно селище, където плътно една до друга се извисяваха къщи с най-неочаквани архитектурни стилове в невъобразима смесица от класицизъм и барок, ампир и готика.

— Коя е къщата, Марина Демяновна?

— Най-крайната, с керемидения покрив.

— Разбрано — рече удовлетворено Турецки, показвайки на шофьора къде да спре.

Жените слязоха от колата и запримигваха от слънцето. Гледаха високите борове, обграждащи вилната зона, и се усмихваха възторжено.

— Вие ни подарихте празник — възкликна медицинската сестра. — Каква прелест — да се измъкнеш изведнъж от града и да се озовеш в гората!

Суркова тръгна мълчаливо покрай оградата, гърбът й беше приведен, походката неуверена, старческа. Тя спря до малко храстче, потърси с очи Турецки и каза:

— Тук. Виждате, хълмчето още личи. Сложихме Миртичка в кашон от банани и я закопахме…

Устните й трепереха, от очите потекоха сълзи, риданията прекъснаха разказа й.

— Марина Демяновна, успокойте се — каза лекарката и я хвана под ръка.

Изведнъж Суркова падна на колене, а след това направо се просна върху гроба на Мирта, стенеше и плачеше.

Медицинската сестра, лекарката и Турецки едва я убедиха да стане. Зад оградата залая нечие куче. Суркова се стрелна към оградата и завика:

— Това е Мирта! Жива е! Пуснете ме! Вижте! Вижте, там върви Алочка, такава красива! Такава нежна! Пуснете ме при нея!