Отвъд зимата [bg]

— Сигурна? В нищо не съм сигурна, Ричард! — прекъсна го тя. — Но можем да опитаме. Кое е най-лошото, което може да ни се случи? Да страдаме? Да не се получи?

— Нека не допускаме тази възможност, не бих могъл да понеса.

— Изплаших те… Извинявай.

— Не! Напротив, ти ми прости, че по-рано не ти казах какво чувствам. То е толкова ново, толкова неочаквано, че не знам какво да правя, но ти си много по-силна и наясно от мен. Ела, прехвърли се на това легло и да се любим.

— Евелин е на половин метър разстояние, а аз съм малко шумна. Ще трябва да почакаме, но междувременно може да се прегърнем.

— Знаеш ли, че тайничко разговарям с теб като лунатик? Че във всеки момент си представям, че си в прегръдките ми. От толкова време те желая…

— Изобщо не ти вярвам. Забеляза ме за пръв път снощи, когато насила се пъхнах в леглото ти. Преди не ми обръщаше внимание — разсмя се тя.

— Радвам се, че го направи, дръзка чилийке — каза той и се пресегна, за да я целуне.

Обединиха спалните чували върху едното легло, затвориха циповете им и се прегърнаха, както си бяха облечени, с неочаквано отчаяние. Това е всичко, което Ричард щеше да си спомня ясно по-късно, останалото от тази вълшебна нощ щеше да остане завинаги в пълна мъгла. Лусия обаче го увери, че бе запомнила и най-малките подробности. През следващите дни и години тя малко по малко щеше да му ги разказва, всеки път по различен начин и все по-дръзки до неправдоподобност, защото нямаше как да са изпълнили такива акробатики, каквито тя твърдеше, без да събудят Евелин. „Точно така беше, нищо че не вярваш; може Евелин да се е правила, че спи, и да ни е шпионирала“, не отстъпваше тя. Ричард предположи, че се бяха целували много и дълго, че се бяха съблекли оплетени в тесните спални чували, че взаимно се бяха изследвали, доколкото беше възможно, без да вдигат и най-малък шум, тихи и възбудени като юноши, правещи любов скришом в някой тъмен ъгъл. Спомняше си — това да, — че тя се покачи върху него и той можа да я обходи с двете си ръце, изненадан от гладката й и топла кожа, от това тяло, което едва съзираше на треперливия пламък на свещта, по-слабо, покорно и младо, отколкото се отгатваше, когато беше облечена. „Тези гърди на хористка в девически хор са мои, Ричард, струваха ми доста скъпо“, му каза Лусия в ухото, едва сдържайки смеха си. Това беше най-хубавото в нея, този смях като бистра вода, която го измиваше отвътре и отнасяше съмненията му все по-далеч.

Лусия и Ричард се събудиха във вторник със свенливата светлина на утрото и в меката топлота на спалните чували, където бяха прекарали цялата нощ окопани във възел от крака и ръце, сплетени до такава степен, че не можеше да се определи къде започваше единият и къде завършваше другият, дишайки в такт и изпълнени с усещане за комфорт в любовта, която започваха да откриват. Убежденията им и предпазливостта, които ги бяха задържали дотогава, рухваха пред чудото на истинската близост. Като подадоха глави, ги лъхна студът в къщата. Печките бяха угаснали. Ричард първи събра смелост да се откъсне от тялото на Лусия и да се срещне с деня. Увери се, че Евелин и кучето продължаваха да спят, и преди да стане, използва няколко мига, за да целуне Лусия, която мъркаше до него. Сетне се облече, сипа гориво в печките, сложи вода да заври върху котлона, направи чай и го сервира на жените, които го изпиха в леглата си, а той изведе Марсело да се ободри на свеж въздух. Подсвиркваше си.