Отвъд зимата [bg]

Предишната вечер тя се пъхна в леглото на Ричард, за да види как се чувстваше до него. Имаше нужда да го докосне, да вдъхне мириса му, да усети неговата енергия. Според Даниела, когато човек спеше с някого, енергиите се съчетаваха и това можеше да обогати и двамата или пък да се окаже много отрицателно за по-слабия. „Добре че не спеше в едно легло с баща ми, защото щеше да изпепели аурата ти“, й бе казала Даниела. Да спи до Ричард, въпреки че това се случи, когато той беше болен и в легло, гъмжащо от бълхи, й подейства дълбоко успокояващо. Изпита увереност, че този мъж беше за нея, интуитивно го чувстваше от известно време, може би още преди да пристигне в Ню Йорк, и затова беше приела поканата му, но се парализира от привидната му студенина. Ричард беше възел от противоречия и би бил неспособен да направи първата крачка, тя трябваше да го завладее с щурм. Съществуваше възможност да я отблъсне, но това нямаше да е толкова страшно, беше преодолявала и по-големи мъки и затова си струваше да опита. Оставаха им още няколко години живот и може би щеше да успее да го убеди да им се насладят заедно. Сянката на рецидивиращ рак тегнеше над нея, имаше само своето безценно и краткотрайно настояще. Искаше да се възползва от всеки ден, защото дните бяха преброени и със сигурност бяха по-малко, отколкото очакваше. Нямаше време за губене.

— Беше паднала до скулптурата на Пикасо — каза Ричард. — Посред бял ден. Видели я изправена на прозореца, видели я да скача, видели я да се сгромолясва на паважа сред листата. Аз убих Анита, както убих Биби. Виновен съм, защото пиех, бях небрежен, защото ги обичах много по-малко, отколкото заслужаваха.

— Вече е време да си простиш, Ричард, от много време изкупваш вината си.

— Повече от двайсет години. И още помня как целунах Анита, преди да я оставя сама със скръбта й, целувката ми едва я докосна, защото тя отблъсна лицето ми.

— Това са много години със зима в душата и заключено сърце, Ричард. Това не е живот. И предпазливият мъж от всички тези години не си ти. През последните дни, когато напусна удобствата, в които се беше окопал, ти можа да откриеш кой си всъщност. Може би е болезнено, но всичко е за предпочитане пред това да съществуваш под упойка.

В упражненията по медитация, които го държаха настрана от алкохола в продължение на години, Ричард се бе опитал да научи основите на дзен будизма, да се фокусира в сегашния миг, да започва отново с всяко вдишване, но способността да изпразва ума си му убягваше. Животът му не беше низ от отделни мигове, беше заплетена история, променящ се, хаотичен, несъвършен килим, който беше тъкал ден по ден; настоящето му не представляваше бял екран, а беше претъпкано с образи, сънища, спомени, срам, вина, самота, болка, с цялата му прогнила действителност, му обясни Лусия шепнешком в онази нощ.