Отвъд зимата [bg]

— Реших да дам почивка на разбитото си сърце — оповести на Даниела по телефона с тон, който не й се получи шеговит, както искаше, а полуразплакан.

— Какви са тези превземки, мамо. Сърцето не се чупи като яйце. А дори да беше яйце, нима не е по-добре да бъде счупено, за да се излеят чувствата? Това е цената на един добре изживян живот — отвърна безпардонно дъщеря й.

Няколко месеца по-късно в Бруклин Лусия я връхлиташе от време на време известна носталгия по Хулиан, но подобно на лек сърбеж по кожата, който не успяваше да я натъжи. Би ли могла да изживее друга любов? Не в Съединените щати, си мислеше, не беше типът жена, която привличаше американците, какво по-добро доказателство от безразличието на Ричард Боумастер. Не си представяше прелъстяване без хумор, ала чилийската ирония се оказваше непреводима и дори открито обидна за тези северняци. Англичанинът има коефициент на интелигентност колкото шимпанзе, каза на Даниела. Смееше се от все сърце единствено с Марсело — на късите му крачета и муцунка на лемур; това животинче си позволяваше да е самовлюбено и мрънкаше като съпруг.

Тъгата от раздялата с Хулиан се прояви в криза от бурсит в бедрата. Прекара няколко месеца с обезболяващи и с патешка походка, но отказа да иде на лекар, уверена, че възпалението щеше да премине, когато се излекуваше от мъката. Точно така стана. Пристигна на летището в Ню Йорк, накуцвайки. Ричард Боумастер очакваше да посрещне енергичната и весела колежка, която познаваше, но пред него застана някаква непозната с тромави ортопедични обувки и бастун, която издаваше звук на ръждясала брава, докато ставаше от стола. Ала няколко седмици по-късно я видя без бастун и с модерни ботуши. Нямаше как да отгатне, че чудото се дължеше на кратко завръщане на Хулиан.

През октомври, месец след настаняването на Лусия в мазето, Хулиан пристигна в Ню Йорк за някаква конференция и прекараха заедно великолепна неделя. Закусиха в „Льо пен котидиен“, разходиха се из Сентръл Парк бавно, защото тя си влачеше краката, и отидоха, хванати за ръка, на сутрешното представление на един мюзикъл в Бродуей; вечеряха в малък италиански ресторант с бутилка от най-хубавото кианти и пиха за своето приятелство. Съучастничеството им си оставаше свежо както в първия ден, без усилие възстановиха кодирания си език и двусмислените намеци, които само те двамата можеха да разберат. Хулиан се извини, че я бе накарал да страда, но тя съвсем искрено му отвърна, че дори не си спомняше за това. В онази сутрин, когато се срещнаха пред няколко големи чаши кафе с мляко и пресен хляб, Хулиан предизвика у нея своеобразна празнична топлота, желание да вдъхне мириса на косата му, да оправи яката на якето му и да му подскаже да си купи панталон по мярка. Нищо повече. Там, в италианския ресторант, под стола остана забравен и ненужен бастунът й.