Отвъд зимата [bg]

Предвид снега и мрака решиха да изоставят първоначалния план да отседнат в хотел; освен това им се стори неподходящо да се разхождат с Катрин Браун в багажника на субаруто повече от необходимото. Подготвиха се да прекарат нощта на въпросния понеделник възможно най-топло загърнати; колкото до трупа, те бяха спокойни, той щеше да си стои замразен. Бяха изживели толкова напрежение през изминалия ден, че решиха да отложат въпроса за Катрин и да се развлекат през остатъка от вечерта с игра на монополи, която децата на Орасио бяха оставили там. Ричард им обясни правилата. За Евелин принципът на закупуване и продажба на имоти, натрупване на ресурси, владеене на пазара и тласкане на конкуренцията към банкрут беше напълно непонятен. Лусия се оказа по-лош играч и от Евелин и двете бяха безпощадно победени, Ричард стана накрая милионер, ала победата му бе недостойна и го остави с усещането, че бе извършил измама.

Криво-ляво импровизираха вечеря с остатъка от магарешката храна, напълниха печките с гориво и нагласиха спалните чували върху трите легла в детската стая, щяха да спят всички там, за да използват и двете печки в едно помещение. Не разполагаха с чаршафи, а одеялата миришеха на влага. Ричард си отбеляза, че при следващото си посещение трябваше също да подмени дюшеците, където може би бяха намерили подслон дървеници или гризачи. Свалиха си ботушите и легнаха с дрехи; нощта щеше да е дълга и студена. Евелин и Марсело мигом заспаха, но Лусия и Ричард си говориха чак до след полунощ. Трябваше всичко да си кажат в този деликатен етап, когато изследваха близостта. Разказваха си тайни, представяйки си чертите на другия в мрака, и двамата като пленници в пашкулите си, с долепени легла, толкова близо един до друг, че би било достатъчно и най-лекото намерение, за да започнат да се целуват.

Любов, любов. До вчера Ричард съчиняваше непохватни диалози с Лусия, а сега в главата му се блъскаха изпълнени с чувство стихове, които никога нямаше да се осмели да напише. Да й каже например колко я обича, колко й е благодарен, че се е появила в живота му. Беше пристигнала лека отдалеч, довеяна от вятъра на щастливата съдба и ето я тук, толкова наблизо в леда и снега, с обещание в черничевите си очи. Лусия го откри, обсипан с невидими белези, а той на свой ред ясно долавяше фините разрези, с които животът я бе белязал. „Любовта винаги ми се е удавала наполовина“, му беше доверила тя веднъж. Това беше свършило. Той щеше да я обича безгранично, всеотдайно. Желаеше да я закриля и да я направи щастлива, за да не си тръгне тя никога, за да са заедно тази зима и пролетта, и лятото, и завинаги, за да сподели с нея пълно разбирателство и най-дълбока близост, дори най-съкровената, за да я впише в своя живот и в своята душа. Всъщност знаеше много малко за Лусия и още по-малко за себе си, но нищо нямаше значение, стига тя да отвърнеше на любовта му; тогава щяха през остатъка на живота си да се откриват взаимно, да израстват и остаряват заедно.