Лейди Полунощ [bg]

Ема кимна предпазливо с ръка върху телефона си.

- А силата на руна, дадена ти от твоя парабатай, е специална. С каквото и да е била напоена стрелата, то е целяло да предотврати раната да бъде изцелена, но ти можеш да го поправиш, Ема. Можеш да ме излекуваш. Ние сме парабатай, а това означава, че нещата, които можем да сторим заедно, са... невероятни. - Дънките й бяха изцапани с кръв, кръв имаше и по ръцете и блузата й, кръв, която не спираше да блика от раната, зейнала грозно върху гладката му кожа. -Опитай - прошепна той с пресъхнала уста. - Ще опиташ ли, заради мен?

Гласът му се извиси при въпроса и в него Ема долови гласа на момчето, което бе някога; спомни си го по-дребен, по-слабичък, по-малък, застанал пред братята и сестрите си в Залата в Аликанте, докато баща му се приближаваше към тях с извадено оръжие. Спомни си какво бе сторил Джулиън тогава. Направил го бе, за да я защити, да защити всички тях, защото той винаги щеше да прави всичко, за да ги защити.

Ема свали ръка от телефона и стисна стилито, толкова силно, че усети как дръжката се заби във влажната й длан.

- Погледни ме, Джулс - каза и очите му срещнаха нейните. Допря върха до кожата му и за миг остана така; неподвижна, тя дишаше и си спомняше.

Джулиън. Част от живота й, откакто се помнеше: двамата се пръскаха с вода в морето и копаеха заедно в пясъка; той слагаше ръка върху нейната и те се дивяха на разликата във формата и дължината на пръстите им. Джулиън, който пееше, ужасно фалшиво, докато шофира; пръстите му в косата й - измъкващи листото, оплело се в нея; ръцете му, които я улавяха в тренировъчната зала, когато тя падаше, отново и отново, и отново. Първия път след парабатайската им церемония, когато, обзета от ярост, задето не можеше да изпълни както трябва едно движение с меча, тя бе забила юмрук в стената, а той се бе приближил, взел бе все още треперещото й тяло в прегръдките си и бе казал: „Ема, Ема, недей да си причиняваш болка. Когато го правиш, аз също я усещам."

В гърдите й нещо сякаш се пропука и тя се учуди, че звукът не отекна в колата. По вените й се разля енергия и стилито се раздвижи в ръката й, прокарвайки изящните очертания на целителна руна върху гърдите на Джулиън. Чу как той изохка и очите му се отвориха. Ръката му се плъзна по гърба й и я притисна към него, зъбите му бяха стиснати.

- Не спирай.

Ема не би могла да спре, дори да искаше. Стилито като че ли се движеше по своя собствена воля; тя беше заслепена от същински калейдоскоп от спомени, които до един бяха за Джулиън. Слънце в очите й и Джулиън, заспал на плажа по стара тениска; не искаше да го събуди, но той се бе събудил сам веднага щом слънцето беше залязло и незабавно я беше потърсил, усмихнал се бе едва когато я бе видял, едва когато се бе убедил, че и тя е там. Двамата, заспали, както си говорят, и събудили се с преплетени ръце; някога те бяха деца, заедно в тъмното, ала сега бяха нещо различно, нещо интимно и могъщо и Ема усещаше, че се е докоснала едва до самия му край, когато довърши руната и стилито изпадна измежду пръстите й.