Лейди Полунощ [bg]

Дишането на Джулс ставаше все по-накъсано.

- Защото, когато някой... те простреля с лък... - с усилие отвърна той, - първата ти реакция не е... „Благодаря за стрелата, мисля да си я задържа за малко".

- Радвам се да видя, че чувството ти за хумор не е пострадало.

- Както ти казах, тя пареше - обясни той. - Не беше като обикновена стрела. Сякаш във върха й имаше нещо, киселина или нещо такова.

Ема избърса колкото можа от кръвта, която продължаваше да блика от раната и да се стича на тънки струйки по стомаха му, събирайки се в линиите между коремните му мускули. Той имаше дълбоки бразди над костите на таза, тялото му беше кораво и гладко под допира й.

Ема си пое дълбоко дъх.

-Ужасно си кльощав - заяви тя толкова бодро, колкото можа. - Твърде много кафе и недостатъчно палачинки.

- Надявам се да го напишат на гроба ми. - Джулиън простена, когато Ема се премести и тя изведнъж си даде сметка, че се намира в скута му с колене около неговите бедра. Беше странно интимна поза.

- Аз... причинявам ли ти болка?

Той преглътна видимо.

- Опитай отново с иратце.

- Добре. Хвани се за ръкохватката.

- За кое? - Той отвори очи и я погледна.

- Пластмасовата дръжка! Там горе, над прозореца! - посочи Ема. - Хващаш се за нея, когато колата прави завои.

- Сигурна ли си? Аз пък винаги съм си мислил, че е, за да закачаш разни неща.

- Джулиън, сега не е моментът да бъдеш педантичен. Хвани се за дръжката или, кълна се...

- Добре де! - Той улови пластмасовата ръчка и потръпна. - Готов съм.

Ема кимна, остави Кортана настрани и извади стилито си. Може би предишните й руни бяха направени прекалено набързо, прекалено небрежно. Тя винаги бе обръщала много повече внимание на физическата страна на обучението си като ловец на сенки, не толкова на умствените и артистичните аспекти, като умението да прозира под магически прах или да рисува руни.

Допря върха на стилито до рамото на Джулс и започна да рисува, бавно и грижливо. Трябваше да се подпре на него с другата си ръка и макар да се опита да го направи възможно най-леко, усети как той се напряга под пръстите й. Кожата на рамото му беше гладка под допира й, искаше й се да бъде още по-близо до него, да положи ръка върху раната му и да я излекува със силата на волята си...

Достатъчно. Беше довършила иратцето. Облегна се назад, стиснала стилито в ръката си. Джулиън се надигна, разкъсаните остатъци от тениската му висяха около раменете му. Пое си дълбоко дъх и сведе поглед към тялото си... и в същия миг иратцето изчезна в кожата му, като топящ се черен лед, погълнат от морето.

Очите му се вдигнаха към Ема и тя видя отражението си в тях - изглеждаше съсипана, обзета от паника, по шията и бялата й блузка имаше кръв.

- Болката отслабна - прошепна той.

От раната отново бликна кръв и се стече по ребрата му, опръсквайки кожения му колан и дънките. Ема положи ръце върху голата му кожа, в гърдите й се надигна паника. Беше горещ, прекалено горещ. Сякаш имаше треска.