![Операция „Червена буря“ [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/2/5/operaciya-chervena-burya-bg-download.jpg)
Операция „Червена буря“ [bg]
- Автор: Клэнси Том, Бонд Ларри
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Калпазанов
- ISBN: 9541701175
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Операция „Червена буря“ [bg]». Краткое содержание книги:
„Книга, от чийто реализъм те полазват тръпки… Прочетете една глава и няма да се спрете, докато не изчетете целия роман.“ Нюздей
„В този роман има много повече напрежение, отколкото в която и да е друга книга.“ Уошингтън таймс
Втората ракета се взриви малко по-далеч от първата и беше последвана от останалите през интервал от няколко секунди. Едуардс не можеше да диша от праха. Струваше му се, че дробовете му ще се пръснат и той инстинктивно се хвърли към вратата, за да вдъхне свеж въздух.
Навън го посрещна силна топлинна вълна. Бензиностанцията представляваше плътна маса от пламъци, които вече бяха погълнали близката фотолаборатория и магазина на базата. Над жилищата на срочнослужещите се издигаше дим. Половин дузина самолети, които не бяха успели да излетят, никога вече нямаше да напуснат пистата. Крилете им бяха откъснати от експлозията на ракета, която се беше взривила точно над пресечната точка на пистите. Един разбит E-3A „Сентри“ бе обхванат от пламъци пред очите му. Той се обърна и видя, че контролната кула също беше повредена и всичките й прозорци липсваха. Едуардс се затича към нея без дори и да помисли да вземе джипа си.
Две минути по-късно той влезе запъхтян в залата на върха на кулата и намери всички мъртви, с разкъсани от парчетата стъкло тела. Целият под беше залян в кръв. Високоговорителите на радиоприемниците все още пращяха, но той не можа да намери работещ предавател.
— Какво, по дяволите, е това? — каза пилотът на „Ориона“. Той обърна рязко самолета си наляво и увеличи мощността. Те бяха кръжали на десет мили от Кефлавик и бяха наблюдавали дима и пламъците, издигащи се над базата им, когато под тях преминаха четири големи предмета.
— Това е… — промълви вторият пилот. — Къде…
Четирите „Лебеда“ се движеха с повече от четиридесет възела, подскачайки леко върху петфутовите вълни. Те имаха дължина около осемдесет фута и бяха широки тридесет и пет и се задвижваха от по два външни лопатни пропелера, разположени пред висок, подобен на самолетен рул, на който беше нарисувана емблемата на съветския ВМФ — червен сърп и чук върху синя ивица. Десантните лодки вече бяха твърде близо до брега и пилотът не можеше да използва оръжията си.
Пилотът гледаше смаян към четирите „Лебеда“ и всичките му съмнения се изпариха, когато едно 30-мм оръдие стреля по него. Стрелецът не улучи, пилотът рязко сви на запад.
— Тако, предай на оперативен център за противолодъчна борба, че имат посещение. Четири въоръжени кораба на въздушни възглавници от неизвестен тип, но със сигурност руски. Сигурно превозват войници.
— Пилот — отвърна тактическият координатор след тридесет секунди. — Кефлавик не е в ефир. Оперативният ПЛБ център го няма; кулата също не отговаря. Опитвам се да вдигна „Сентритата“. Може би ще успеем да изпратим един-два изтребителя.
— Добре, но продължавай да опитваш да се свържеш с Кефлавик. Активирам радара. Ще се опитам да разбера откъде са дошли. Активирам и Харпуните.
Едуардс разучаваше пораженията през бинокъл, когато чу съобщението по радиото, но не можеше да му отговори. „Какво да правя сега?“ Той се огледа и видя една полезна вещ — радиостанция „Хамър Ейс“. Той нарами раницата с апарата и се втурна надолу по стълбите. Трябваше да намери офицерите от морската пехота и да ги предупреди.
Десантните лодки навлязоха в залива Джупивогур и минута по-късно стигнаха до сушата на по-малко от миля от базата на ВВС. Войниците в тях се зарадваха на по-гладкото возене, когато машините им се подредиха в редица на разстояние триста ярда една от друга и поеха през равния, скалист терен към базата на НАТО.
— Какво, по дяволите… — каза един ефрейтор от морската пехота. Подобно на някакъв изгладнял динозавър, на хоризонта се появи масивен предмет, който очевидно се движеше по сушата с голяма скорост.
— Хей, ти! Ела тук! — изкрещя Едуардс. Един джип с трима срочнослужещи в него спря, след което се засили към офицера. — Заведете ме веднага при командира си!
— Командирът е мъртъв, сър — каза сержантът. — Командващият поста беше улучен и загина, господин лейтенант!
— Къде е заместникът му?
— В основното училище.
— Тръгвайте, трябва да им съобщя, че откъм морето идват няколко лоши момчета… мамка му! Ти си имал радио.
— Опитах се да се обадя, сър, но няма отговор. — Сержантът зави на юг по международната магистрала. Ако се съдеше по дима, най-малко три ракети бяха паднали на пътя. От малкия град, който някога беше съставлявал военновъздушната база Кефлавик, бяха останали само горящи развалини. Няколко души в униформа тичаха насам-натам и вършеха неща, които Едуардс нямаше време да обмисли. Дали изобщо някой командваше?