Тропика на Рака

Внезапно вратата се отвори и с префърцунена бодра походка влезе господин надзирателят. Едва се сдържах да не се изкискам. Той беше със съвсем същата работна престилка, която Борис редовно носеше, и с бретон на челото, нещо като накъдрена букла, каквато сигурно е имал Смердяков. Сериозен и слаб, с очи като на рис, той изобщо не хабеше думи да ме окуражава. Веднага извади списъка на учениците, разписанието на учебните часове и пр., всичко това съвсем педантично. Каза ми колко въглища и дърва мога да изразходвам и после веднага ме уведоми, че свободното си време мога да използвам както пожелая. Последното бе първото приятно нещо, което чух от него. Прозвуча ми толкова успокояващо, че бързо изкарах една молитва за Франция — за армията, за флота, за образователната система, за кръчмите, за целия този проклет механизъм.

Когато си изпя песента, той разтърси един малък звънец, при което веднага се появи гърбушкото и ме заведе при господин домакина. Там обстановката се оказа малко по-различна. Повече приличаше на сточна гара — навсякъде товарителници, гумени печати и чиновници с нездрав цвят на лицата, които пишеха с изпочупени перодръжки в огромни, тежки счетоводни книги. След като бе отмерен полагащия ми се порцион въглища и дърва, тръгнахме, гърбушкото и аз — с ръчна количка — към спалните помещения. Моята стая беше на последния етаж, в крилото на класните надзиратели. Положението започваше да става комично. Не знаех още какво да очаквам. Може би плювалник. Всичко това много ми приличаше на подготовка за военен поход; липсваха само раницата, пушката — и един месингов куршум.

Определената ми стая бе доста обширна, с малка печка с кюнец, който се извиваше точно над желязното легло. До вратата бе сложен големият сандък за въглища и дърва. Прозорците гледаха към редица запуснати каменни къщички, в които живееха бакалинът, хлебарят, обущарят, месарят и т.н. — все слабоумни тъпанари. Погледнах над покривите, към голите хълмове, където пуфтеше влак. Свирката на локомотива изпищя тъжно и истерично.

След като гърбушкото запали печката, попитах го за храната. Още бе рано за вечеря. Опънах се на леглото по палто и се завих. До мен бе неизменното паянтово нощно шкафче, в което бе скрито цукалото. Оставих будилника на шкафчето и загледах как минутите тиктакат. В кладенеца на стаята се процеждаше синкава светлина от улицата. Слушах трополящите наблизо камиони и апатично гледах кюнеца, чието коляно бе завързано с тел. Сандъкът за въглища възбуди любопитството ми. Никога през живота си не бях обитавал стая с такъв сандък. И никога през живота си не бях стъквал огън или учителствал. Пък и никога през живота си не бях работил безплатно. Усещах се свободен и окован едновременно, както става в навечерието на избори, когато кандидатурите на всички мошеници са предложени и теб настоятелно те молят да гласуваш за най-почтения човек. Чувствах се като ратай, като момче за всичко, като ловец, като пират, като каторжник, като даскал, като червей и въшка. Бях свободен, но крайниците ми бяха оковани. Демократична душа с купон за безплатна храна, но без сила да се движи, без глас. Усещах се като медуза, закована за дъска. И преди всичко бях гладен. Стрелките се движеха бавно. Още десет минути, докато зареве сигналът за пожар. Сенките в стаята потъмняха. Стана ужасно тихо — напрегната тишина, която опъваше нервите. По прозорците лепнеха снежинки. Някъде далеч остро изпищя свирката на локомотив. После отново пълна тишина. Въглищата в печката започнаха да тлеят, но от тях вече не идваше топлина. А аз започнах да се опасявам, че ще задремя и ще изпусна вечерята. Това щеше да означава цялата нощ да будувам на празен стомах. Обхвана ме паника.