И за Америка като за Америка

Минаваме край голям, изоставен остров. По острова следи от телени мрежи, разбити прозорци и тъмнеещи сгради, някой пипнал нещо да поправи, после се отказал… Зловещина и бунтовност има в този остров, покрай който минаваме. Грозна е гледката на изоставен затвор, на изпокъсани телени мрежи, със стърчащи насам-нататък метални шипове. Макар че във всички случаи е за предпочитане пред най-подредения действащ затвор. Десетки години тук са идвали осъдените на смърт… Една нощ бунтът станал по-силен от покорството. Кой с каквото сварил, с това е избягал от разбития затвор. Който могъл да плува, преплувал до сушата, и оттам хванал голямата земя. Който не могъл… Ако разказвам това, то не е за друго, а колкото да припомня колко силна може да бъде яростта на жадния за свобода човек. Преди да напуснат острова, затворниците строшили всичко, което може да се троши. Добре, че нямали стенобойна машина, та поне стените — метър дебели стени, останали… Грозно е, пустош е…

Да можеше човечеството да живее без такива места… Да можеше да ги няма подобни гледки. Всивяват се зад гърба ми в пръските вода и в далечината стените на стария затвор.

Над главата ми железа, опънати телове, като опънати струни на дълги релси — това е мостът, гледан отдолу. По-точно — един от мостовете. По него ще мина след час… за да го видя пък отгоре. И за да кажа и оттам «довиждане» на Фриско, който така обобщава и доброто, и проклетията на света…

След въпросния час колата излезе от моста и хванах покрай заливите на Фриско… Това не са заливи в нашия смисъл на думата… По заливите в света има рибарски лодки, тук има къщи… Хиляди американци са избягали от сушата, купили си корабчета — на старо, на ново, някои, както гледам, сами са си ги правили. Едностайни, двустайни, а че и цели замъци имаше. Корабчетата спрели на брега, вързани на сушата, вътре се поселил американецът с кучето си, е котката си… Там си сложил телевизора, антени стърчат над всяко корабче, яхта, или друг вид морско возило, което може да се види тук. Това са цели квартали върху вода. Имат си и кметове, които да управляват делата им… Което бие в очи, докато ходя покрай тях, е, че имат и градинки. Саксии, наредени на най-предната и открита част на корабчето, до тях къщичка за котката и кучето… Пейчици там също имаше, че дори и шезлонги с чадъри за сянка, малки масички, на които странният американец си пие кафето… Тези, на които повече им тежи джобът, са си купили по-голям съд, други, както е навсякъде, с по-малко минават. Една каютка, малко багажец, откритото място или кърмата, както ще каже един по-образован човек, е за кухнята. Тия жилища са наредени едно до друго, ала понякога, където има повече вода, стоят и върху водата… Някои от тях са застопорени и мисля, никога повече няма да шавнат оттук. Други не са. Постоят година, две, или пет на едно място обитателите на съда, писне им, защо — кажат си, не идем към Ню Йорк, по Амазонка и Мисисипи, по дивото западно крайбрежие, в някой друг залив?… И вдигат платната или палнат моторите… Тъй години наред, тъй десетилетия. Тъй целия живот. Върху вода. Далеч от шумовете на градовете, далеч от рева на моторите, от писъка на линейките и полицейските коли. В тия кротки и тихи води на океана сигурно ще е голям кеф да отпуснеш глава и да задремеш…