Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Дефарж даде знак с хартията на затворника, че трябва да го последва. Затворникът се подчини и стража от двама патриоти го придружи.
— Вие ли сте онзи — каза тихо Дефарж, като слизаха по стълбите и влязоха в Париж, — дето се ожени за дъщерята на доктор Манет, който беше затворник в Бастилията и после изчезна?
— Да — каза Дарней, поглеждайки го изненадано.
— Казвам се Дефарж и държа кръчма в квартала Сен Антоан. Сигурно сте чували за мене.
— Жена ми е идвала във вашата къща, за да вземе баща си, нали? Да.
Думата „жена“ мрачно напомни нещо на Дефарж и той каза с внезапно раздразнение:
— В името на тази остра новородена женичка, наречена Гилотина, защо дойдохте във Франция?
— Чухте ме преди минута защо. Не вярвате ли, че това е истина?
— Лоша истина за вас — каза Дефарж с навъсени вежди и очи, вперени право пред него.
— Наистина аз съм загубен тук. Всичко е толкова неочаквано, толкова променено, толкова внезапно и несправедливо, че аз съм напълно загубен. Ще ми помогнете ли мъничко?
— Не — каза Дефарж и продължи да гледа пред себе си.
— Поне ще ми отговорите ли на един въпрос?
— Може би. Зависи от въпроса. Можете да го кажете,
— В този затвор, където отивам тъй несправедливо, ще може ли свободно да вляза във връзка с външния свят?
— Ще видите.
— Нали няма да ме погребат там и да ме осъдят предварително, без да имам възможност да обясня моя случай?
— Ще видите. Какво пък толкова? Преди толкова много хора са били погребвани по същия начин и в по-лоши затвори.
— Но никога от мен, гражданино Дефарж.
Дефарж го изгледа мрачно вместо отговор и продължи да върви в упорито мълчание. Колкото по-дълбоко потъваше в това мълчание, толкова по-малка беше надеждата — поне така си мислеше Дарней, — че може малко да поомекне. Затова той побърза да каже:
— За мен е извънредно важно (вие, гражданино, знаете по-добре от мен колко е важно това) да се свържа е мистър Лори от банката „Телсън“, един английски джентълмен, който в момента се намира в Париж, и без коментар да му съобщя обикновения факт, че съм хвърлен в затвора „Ла Форс“. Ще ми съдействувате ли за това?
— Нищо няма да направя за вас — отговори упорито Дефарж. — Моят дълг е към родината ми и народа. Аз съм се заклел да им служа срещу такива като вас. Нищо няма да направя за вас.
Чарлс Дарней разбра, че е безнадеждно да го моли повече, а освен това гордостта му беше засегната. Като вървяха така в мълчание, той видя, че хората бяха свикнали на гледката на минаващи затворници. Дори децата почти не го забелязваха. Няколко минувачи извърнаха глави, а други му се заканиха с пръст като на аристократ. Иначе фактът, че един добре облечен човек отива в затвора, беше също така обикновен, както ако някой работник в работни дрехи отиваше на работа. В една тясна, тъмна и мръсна уличка, през която минаха, някакъв разпален оратор, качил се на стол, говореше на възбудена публика за престъпленията на краля и кралското семейство срещу народа. От малкото думи, които дочу от устата на този мъж, Чарлс Дарней узна, че кралят е в затвора и че всички чужди посланици са напуснали Париж. По пътя (освен в Бове) той не бе чул нищо за това. Охраната и всеобщата бдителност го бяха изолирали напълно. Сега вече знаеше, че е попаднал сред много по-големи опасности от тези, които бяха назрели, когато напусна Англия. Сега вече знаеше, че опасностите около него се бяха увеличили и много бързо можеха още да нараснат. Той вътрешно си призна, че ако беше предвидил хода на събитията с няколко дни напред, може би нямаше да предприеме това пътуване. И все пак дори сега предчувствията му не бяха толкова мрачни. Макар че бъдещето беше смутно, в онова непознато бъдеще, в неговия мрак имаше някаква сляпа надежда. Ужасните кланета, продължили дни и нощи, които след няколко завъртания на часовниковата стрелка щяха да оставят голямо кърваво петно върху благословеното време за жътва, бяха толкова далеч от мислите му, сякаш го деляха хиляда години. Той не познаваше „острата новородена женичка, наречена Гилотина“. Това се отнасяше и за много други хора, Потресаващите деяния, които скоро щяха да бъдат извършени в този момент бяха неизвестни дори на самите им из-вършители. А как биха могли да се вместят в неясните представи на един благороден ум?
Съдейки от несправедливия начин, по които се бяха отнесли с него, от трудностите, жестоката раздяла с жена му и детето, той предвиждаше вероятното или сигурното, но извън това не се страхуваше от нищо конкретно. С тези мисли, които бяха достатъчни, за да го въведат в мрачния затворнически двор, той пристигна в „Ла Форс“.