Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
— О, виж я ти нея, сигурна била! Добре тогава, няма да се притеснявам за тях. На вас си ви е добре, вашите родители не ги застрашава нищо…
— Моите родители са мъртви! — ревна Хари.
— А моите може би са поели по същия път! — изкрещя и Рон.
— Тогава ИЗЧЕЗВАЙ — кресна Хари. — Прибирай се и се престори, че шаренопръската ти е минала, милото ти мамче ще те нахрани до насита и…
Рон направи рязко движение, Хари реагира, но още преди да са извадили от джобовете магическите си пръчки Хърмаяни вдигна своята.
— Протего! — викна тя и изникна невидим щит, които отдели нея и Хари от Рон: от силата на заклинанието и тримата бяха отхвърлени няколко крачки назад, а Хари и Рон се загледаха от двете страни на прозрачната преграда така, сякаш за пръв път се виждаха ясно.
Хари усети разяждаща омраза: нещо между тях се беше прекършило.
— Остави хоркрукса — каза той.
Рон дръпна верижката през главата си и метна медальона на един стол наблизо. После се обърна към Хърмаяни.
— Какво правиш?
— В какъв смисъл?
— Оставаш или…
— Аз… — Личеше, че я е заболяло. — Да… да, оставам, Рон, казахме, че тръгваме с Хари, казахме, че ще му помогнем…
— Ясно. Избираш него.
— Рон, недей… моля те… върни се, върни се!
Пречеше й защитното заклинание, което сама беше направила — докато го премахне, Рон вече беше изчезнал в нощта. Хари продължи да стои и да мълчи, заслушан как Хърмаяни хлипа и вика Рон сред дърветата.
След няколко минути тя се върна с мокра коса, залепнала за лицето.
— Той с-си отиде! Магипортира се!
Хвърли се на един от столовете, сви се на кълбо и се разплака.
Хари се почувства зашеметен. Наведе се, взе хоркрукса и си го сложи на врата. Смъкна одеялата от леглото на Рон и заметна с тях Хърмаяни. После се качи на своето легло и втренчен в тъмния брезентов покрив, заслуша блъскането на дъжда.
ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
ГОДРИКС ХОЛОУ
Когато на другия ден Хари се събуди, трябваше да минат няколко секунди, докато си спомни какво се е случило. После като малко дете започна да се надява, че само е сънувал, че Рон е тук и изобщо не си е тръгвал. Но беше достатъчно да обърне глава надолу, за да види празното легло на своя приятел. Привличаше погледа му като труп, изпречил се на пътя му. Хари скочи от кревата, като се стараеше да не извръща очи към леглото на Рон. Хърмаяни, която вече правеше нещо в кухнята, не го поздрави с „добро утро“ и когато той отиде при нея, тя побърза да се обърне.
„Отиде си — помисли Хари. — Отиде си. — Повтаряше го, докато се миеше и се обличаше, сякаш така щеше да притъпи удара. — Отиде си и няма да се върне.“ Знаеше, че това си е голата истина: след като напуснеха това място, Рон нямаше да може да ги открие заради защитните магии.
Двамата закусиха, без да продумват. Очите на Хърмаяни бяха подпухнали и зачервени, тя явно не беше мигнала цяла нощ. Докато си стягаха багажа, Хърмаяни все протакаше. Хари знаеше защо тя иска да поостанат още малко край реката: на няколко пъти я видя да вдига очи с надежда при мисълта, че е чула в проливния дъжд стъпки, сред дърветата обаче така и не се появи червенокос силует. Всеки път Хари повтаряше движенията на Хърмаяни и се обръщаше (понеже волю-неволю и той се надяваше дълбоко в себе си), но не виждаше друго, освен шибана от дъжда гора, и вътре в него се взривяваше поредното малко късче гняв. Още чуваше как Рон му натяква „Мислехме, че знаеш какво правиш!“ и въпреки буцата, заседнала на гърлото му, отново се заемаше да прибира багажа.
Мътната река до тях прииждаше бързо и скоро щеше да залее брега. Забавиха се цял час повече от обичайното време, за което напускаха поредния бивак. Накрая, след като пререди за трети път обшитата с мъниста чанта, Хърмаяни явно не успя да измисли още поводи да протака: двамата се хванаха за ръце и се магипортираха на склона на брулен от вятъра и обрасъл с пирен хълм.
Веднага щом пристигнаха, Хърмаяни пусна ръката на Хари и се отдалечи, седна на един голям камък, захлупи лице върху коленете си и затрепери от хлипове. Хари я загледа — сигурно трябваше да отиде и да я утеши, ала нещо го държеше закован на едно място. Усещаше всичко вътре в себе си студено и напрегнато: отново и отново виждаше презрението по лицето на Рон. Тръгна да се разхожда из пирена, на широк кръг около съкрушената Хърмаяни, и да прави магиите и заклинанията, които обикновено тя прилагаше, за да са под защита.
През следващите няколко дни нито веднъж не отвориха дума за Рон. Хари беше решил никога повече да не споменава името му; Хърмаяни сякаш знаеше, че няма смисъл да говори за това, а понякога нощем, когато мислеше, че Хари спи, той я чуваше да плаче. Междувременно беше започнал да вади Хитроумната карта и да я разглежда на светлината на магическата си пръчка. Чакаше мига, когато точицата с името на Рон ще се появи отново из коридорите на „Хогуортс“ и ще докаже, че закрилян от статута си на чистокръвен, той се е прибрал в уютния замък. Рон обаче все не изникваше върху картата и след известно време Хари се усети, че я вади колкото да погледа името на Джини в момичешката спалня и да се пита дали е възможно да проникне с втренчения си поглед в съня й и тя по някакъв начин да разбере, че той си мисли за нея и се надява да е добре.