Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Мамка му, къде се губят? — ядоса се Смънд.
Принцът спря да гризе ноктите си.
— Търпение, лорд Смънд, дайте им време.
— Защо не се разнася мъглата? — почуди се Уест. Слънчевите лъчи вече проникваха през облаците, но мъглата сякаш се сгъстяваше и бавно пълзеше към редиците на арбалетчиците. — Проклета мъгла, не е в наша полза.
— Ето ги! — извика с писклив от вълнение глас един от щаба на принца и посочи с треперещ пръст към билото на отсрещния хълм.
Затаил дъх, Уест вдигна далекогледа си и бързо обходи зелената линия на хребета. Видя стегнатата редица от върхове на копия, която бавно изникваше над тревата. Обля го вълна на облекчение. Никога досега не се бе чувствал по-щастлив от това, че очакванията му не са се изпълнили.
— Те са! — извика Смънд с щастлива усмивка. — Връщат се! Какво ви казах? Те са…
Под върховете на копията изникнаха шлемове, а след тях — облечени в ризници рамене. Уест усети как обзелото го облекчение се изпарява и ужасът отново плъзва към гърлото му. Появи се стегнат боен ред от войници. Носеха дървени щитове с изрисувани на тях лица, животни, дървета и стотици други символи — нямаше два еднакви. От двете им страни застанаха още хора. Всичките със здрави ризници.
Войниците на Бетод.
Спряха на крачка след хребета. Измежду тях излязоха неколцина, подредиха се в права редица и коленичиха отпред.
— Това не са ли?… — свали далекогледа си Ладисла.
— Арбалети — промърмори Уест.
Първият залп полетя във въздуха. Сивият плътен облак от стрели се понесе плавно като птиче ято. Първоначално нямаше никакъв звук, после яростен тропот достигна до ушите на Уест. Стрелите започнаха да падат върху редиците на Съюза. Стовариха се върху строя на Кралската гвардия и затракаха по тежките им щитове и дебели брони. Разнесоха се викове и в редиците зейнаха дупки.
За броени секунди настроението в командния пункт се промени. От нагла самоувереност през безгласна изненада до пълно втрещяване.
— Имат арбалети — изпелтечи някой.
Уест наблюдаваше през далекогледа как стрелците на хълма бавно запъваха тетивите, вадеха стрели от колчаните и ги зареждаха в арбалетите си. Разстоянието беше умело преценено. Не само имаха арбалети, но и знаеха как да ги използват. Уест хукна към Ладисла, който гледаше със зяпнала уста как носят един от пострадалите между редиците на Кралската гвардия. Главата на войника се люшкаше, провесена от безжизненото му тяло.
— Ваше Височество, незабавно трябва или да скъсим дистанцията, за да могат нашите стрелци да отвърнат на огъня, или да се оттеглим до по-висока позиция!
Ладисла го зяпна, сякаш въобще не беше чул, още по-малко разбрал думите му. Последва втори залп от хребета и втора вълна от стрели се стовари върху редиците на пехотата. Този път попадна сред наборната войска. Те нямаха нито брони, нито щитове. По цялата разтегната формация хлътнаха дупки, които бързо бяха запълнени от мъглата. Сякаш целият батальон се разлюля и изстена едновременно. Разнесоха се безкрайни пронизителни животински писъци.
— Ваше Височество, напредваме ли, или се оттегляме?
— Аз… ние… — Ладисла зяпна към Смънд, но като никога младият лорд си беше глътнал езика. Изглеждаше още по-стъписан от принца, ако това въобще беше възможно. Долната му устна се разтрепери. — Как… аз… полковник Уест, какво е вашето становище?
Изкушението да напомни на Негово височество, че тежестта на командването лежи на неговите плещи и на ничии други, беше огромно, но Уест си замълча. Ако сега не се предприеме нещо смислено, бездруго окаяната им армия ще бъде скоропостижно избита. По-добре погрешно решение, отколкото никакво — Уест се обърна към най-близкия тръбач.
— Свирете отстъпление! — изрева той.
Тръбите засвириха: мощно, но фалшиво. Не беше за вярване, че това са същите тръби, които само преди минути изсвириха така наперено сигнала за атака. Батальоните започнаха бавно да се отдръпват. Последва нов залп. Подир него — следващ. Формациите на батальоните започнаха да се разкъсват, хората побягнаха назад, далеч от смъртоносните облаци стрели. Започнаха да се блъскат, редиците им се превърнаха в хаотична тълпа. Разнесоха се писъци. Настана пълно безредие. Уест не видя къде попадна следващият залп, толкова се беше вдигнала вече мъглата. От батальонните формации бяха останали само поклащащи се копия и тук-там някой връх на шлем, всичко останало беше скрито от сивия облак на дъното на долината. Дори тук, на възвишението, бялата пелена започваше да пълзи около глезените на Уест.
На отсрещния хълм настана раздвижване. Войниците вдигнаха оръжия и ги стовариха върху боядисаните си щитове. След това извикаха като един. Това не беше мощният рев, който очакваше Уест. Вместо с него долината се изпълни с пронизителен, смразяващ кръвта вик. Беше писклив и протяжен като воя на оплаквачи. Той се извиси над общия шум от стържене и дрънчене на метал и прониза ушите на войниците отдолу — неестествен, зъл и примитивен звук. Сякаш излизаше от гърлата на животни, а не на хора.