Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Какво правиш, мамка му? — долетя отнякъде дрезгавият глас на Пайк. — Няма време за това!
Престъпникът се беше сдобил с оръжие. Тежка северняшка секира с изцапано с кръв острие. Неприемливо е, помисли си Уест, престъпник да разполага с подобно оръжие, но после реши, че в момента има достатъчно други грижи, та да се тревожи и за това.
— Трябва да намерим принц Ладисла!
— Майната му на принца! — изсъска Кадил. — Да вървим!
Уест се отскубна от ръката й и тръгна с неуверена стъпка към камара изпочупени сандъци. Избърса още малко кръв от едното си око. Тук някъде. Тук някъде последно стоеше принцът…
— Не, умолявам ви, не! — изпищя някой. Наследникът на трона лежеше по гръб в малка падинка, наполовина скрит от трупа на войник от охраната му. Очите му бяха здраво стиснати, а ръцете — кръстосани пред лицето му. Бялата му униформа беше опръскана с кръв и омазана с кал. — Ще ви платят откуп! — изхленчи принцът. — Откуп! Повече, отколкото можете да си представите. — Отвори едно око и надзърна между разперените си пръсти. Сграбчи ръката на Уест. — Полковник Уест! Ти ли си? Ти си жив!
Нямаше време за размяна на любезности.
— Ваше Височество, трябва да вървим!
— Да вървим? — смотолеви Ладисла. По лицето му личаха следите от потекли сълзи. — Но как… не искаш да кажеш… победихме ли?
Уест насмалко да падне по гръб от изненада. Странно, каква ирония на съдбата — точно той да спасява принца. Суетното безполезно леке не го заслужаваше, но това не променяше нещата. Уест трябваше да го направи не толкова заради принца, колкото заради самия себе си. Като поданик негов дълг беше да спаси бъдещия си крал, като войник — да спаси своя главнокомандващ, като човек — да спаси друго човешко същество. Повече от това в момента не можеше да направи.
— Вие сте наследникът на трона, не можем да си позволим да ви загубим. — Той подхвана принца за лакътя и понечи да го вдигне.
Ладисла заопипва колана си.
— Някъде съм си загубил сабята…
— Няма време! — Уест го дръпна и го изправи.
Беше готов да го носи на гръб, ако се наложеше. Втурна се през мъглата, последван от двамата престъпници.
— Сигурен ли си за посоката? — изръмжа Пайк.
— Сигурен съм. — Уест беше всичко друго, но не и сигурен.
Мъглата беше изключително гъста. С главоболието и кръвта, която се стичаше в окото му, не можеше да се концентрира. Звуците на битката сякаш идваха от всички посоки: сблъсъци и стържене на метал, викове, стонове и яростни крясъци — кънтяха в мъглата и в един момент сякаш идваха от много далеч, а в следващия се чуваха ужасяващо близо. От сивата пелена изскачаха тъмни силуети, местеха се и изчезваха, страховити фигури, плаващи тъмни сенки. На Уест му се стори, че от мъглата изплува фигурата на ездач. Стисна меча, вдигна го. Сивите кълба се разместиха. Просто каруца с впрегнато отпред муле и натоварена с бъчви. Кочияшът лежеше, проснат до нея, със стърчащо от гърба пречупено копие.
— Насам — изсъска Уест и приведен ниско към калта, хукна към нея.
Каруцата беше добър знак. Каруците означават обоз, продоволствие, храна, санитари. Каруците означаваха, че се изкачват, излизат от долината, далеч от предните линии, ако въобще все още съществуваха такива. Не, замисли се Уест. Каруците са лош знак. Каруците означават плячкосване. Северняците ще ги търсят и жадни за плячка, ще им се нахвърлят като мухи на мед. Посочи встрани от празните фургони, разбитите бъчви и преобърнатите сандъци. И другите го последваха. Не издаваха никакъв звук, само жвакане на крака в калта и запъхтяно дишане.
Заизкачваха с мъка широка поляна, осеяна с мръсни мокри туфи по-дълга трева. Уест забави темпото, пропусна останалите покрай себе си и им махна да продължават нагоре. Знаеше, че единственият им шанс бе да не спират да вървят, но всяка следваща стъпка беше по-трудна от предишната. Кръвта от раната на главата се процеждаше през косата му и се стичаше по лицето му. Главоболието не намаляваше, напротив, засилваше се с всяка изминала минута. Беше отпаднал, повръщаше му се и ужасно му се виеше свят. Превит одве, стисна здраво дръжката на тежкия меч, сякаш само тя го държеше на крака.
— Добре ли си? — попита Кадил.
— Продължавай напред! — едва успя да изръмжи Уест.
Чу шум от копита, или му се стори, че го чува. Единствено страхът му даваше сили да продължава. Погледна към останалите, които се изкачваха тежко нагоре. Най-отпред беше Ладисла, след него Пайк и накрая Кадил, тя току извръщаше глава и поглеждаше през рамо към Уест. Мъглата започна да изтънява. Отпред имаше малка горичка. Приковал поглед в призрачните сенки на дърветата, Уест се насочи право натам. Дъхът му излизаше на пресекулки, докато се бореше с наклона.