Освободена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Освободена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Вишъс, син на Блъдлетър, притежава гениален ум и твърдо като камък сърце. Израснал в лагера на баща си — един от най-страшните и садистични воини — неговото минало е изпълнено със страдание.
Ви е измъчван от кошмарни спомени и намира успокоение единствено в кървавите битки с враговете си, а любовта и емоциите са му чужди. При една от самостоятелните си акции е тежко ранен и попада в човешка болница, където е оставен на грижите на доктор Джейн Уиткъм…
Джейн е отдадена на работата си като хирург и спасява живота на Вишъс. Той разкрива най-съкровените си тайни и тя навлиза в неговия свят, за да стане част от съдбата му…
Тя спря и си пое дълбоко дъх. Ви разбра, че разказът я съсипва, припомняше си неща, към които не се връщаше често. Гласът й беше
пресипнал, когато продължи.
— И така… беше по средата на службата, а роклята ме стягаше, беше
ми ужасно зле на стомаха и проклетата овесена каша на баща ми беше
пуснала ужасните си корени и се засаждаше в червата ми. Свещеникът
застана зад аналоя за заупокойната молитва. Беше като подбран за филм
— белокос, с плътен глас, облечен в расо в златисто и слонова кост. Беше
епископът на цял Кънектикът, доколкото си спомням. И така… Стигна той
до мястото за милостта, която ни очаква на небето и всякаквите там
глупости за Бог, Исус и Църквата. Повече приличаше на реклама на
християнството, отколкото да имаше връзка с Хана.
Седях, без да следя много-много думите му, когато погледът ми падна
върху ръцете на майка ми. Беше ги стиснала в скута си, а кокалчетата й
съвсем бяха побелели… все едно се возеше във влакче на ужасите, но без
да помръдва. Обърнах се надясно и погледнах тези на баща ми. Дланите
му бяха на коленете и всичките му пръсти се впиваха в тях с изключение
на кутрето, което потрепваше върху вълнените му панталони, сякаш беше
болен от Паркинсон.
Ви знаеше накъде върви разказът.
— А твоите — промълви меко той. — Къде бяха твоите?
Джейн издиша с приглушено изхлипване.
— Моите… моите бяха съвършено неподвижни, съвършено отпуснати.
Не чувствах нищо освен овесената каша в стомаха си. О… Боже, сестра ми
беше мъртва, а родителите ми, които бяха хора, лишени от емоции повече, отколкото можеш да си представиш, бяха разстроени. А аз? Нищо. Помня, че си мислех как Хана би плакала, ако аз лежах върху сатена в ковчега. Би
плакала за мен. А аз? Не можах.
И когато свещеникът приключи с рекламните си лозунги колко велик
бил Бог и каква щастливка била Хана, че е с него и прочие дрън-дрън, органът засвири отново. Вибрациите от тръбите на органа се издигнаха от
пода, минаха през седалката ми и уцелиха точната честота. Или грешната, предполагам. Повърнах овесената каша върху баща ми.
По дяволите, помисли си Ви. Той се протегна и хвана ръката й.
— Проклятие…
— Да. Тогава майка ми стана, за да ме изведе, но баща ми й каза да
си седи на мястото. Той ме придружи до една от служителките в църквата
и й поръча да ме заведе в тоалетната, а той влезе в мъжката. Останах сама
в кабинката за десетина минути, после жената от църквата се върна, качи
ме в колата си и ме откара вкъщи. Пропуснах погребението — Джейн си
пое въздух. — Когато родителите ми се прибраха, никой от тях не дойде
да ме види. Не преставах да ги очаквам. Чувах ги как се движат из
къщата, докато всичко утихна. Слязох долу, взех си нещо от хладилника и
ядох права до плота, защото не ни беше разрешено да носим храна горе.
Тогава също не плаках, въпреки че беше ветровита нощ, което винаги ме
плашеше, и къщата беше почти тъмна, а и бях провалила погребението на
сестра си.
— Сигурен съм, че си била в шок.
— Да. Странно… притеснявах се, че ще й бъде студено. Нали ги
знаеш студените есенни нощи. Студената земя… — Джейн направи широк
жест с ръка. — На следващата сутрин баща ми замина, преди да съм
станала, и си дойде след две седмици. Все се обаждаше на майка ми, за да
й съобщи, че ще консултира друг сложен случай на друго място в
страната. Междувременно майка ставаше всяка сутрин, обличаше се и ме
караше на училище, но всъщност не беше там. Заприлича на вестник.
Единствените й теми бяха времето и какво не е било наред в къщата или с
персонала, докато съм била на училище. Най-сетне баща ми все пак се
прибра и знаеш ли как разбрах, че завръщането му наближава? Стаята на
Хана. Всяка нощ ходех в стаята на Хана и седях сред нейните неща. Не
проумявах как така дрехите й, книгите й, рисунките й бяха там, а тя не
беше. Просто не се връзваше. Стаята й беше като кола без двигател, всичко беше по местата си, само дето никога вече нямаше да бъде
използвано.
Вечерта преди баща ми да се прибере, отворих вратата на спалнята й
и… всичко беше изчезнало. Майка беше разчистила, покривката на
леглото беше сменена, а завесите спуснати. От стаята на Хана се превърна
в стая за гости. Ето как разбрах, че баща ми се прибира.
Ви потърка с палец опакото на дланта й.
— Боже… Джейн…
— Ето, това е моето откровение. Повърнах овесена каша, вместо да
плача.
Ви усещаше, че е нервна, че й се иска да си беше мълчала. Добре