Освободена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Освободена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Вишъс, син на Блъдлетър, притежава гениален ум и твърдо като камък сърце. Израснал в лагера на баща си — един от най-страшните и садистични воини — неговото минало е изпълнено със страдание.
Ви е измъчван от кошмарни спомени и намира успокоение единствено в кървавите битки с враговете си, а любовта и емоциите са му чужди. При една от самостоятелните си акции е тежко ранен и попада в човешка болница, където е оставен на грижите на доктор Джейн Уиткъм…
Джейн е отдадена на работата си като хирург и спасява живота на Вишъс. Той разкрива най-съкровените си тайни и тя навлиза в неговия свят, за да стане част от съдбата му…
— Разказваше за овесената каша.
— Точно така… е… както казах, баща ми беше голям привърженик на
овесената каша. Караше ни всички да я ядем на закуска, дори и през
лятото. С майка ми и сестра ми трябваше да се давим с тази гадост заради
него и той искаше да изядем всичко в чиниите си. Гледаше ни как се
храним, сякаш играехме голф и можехме да направим грешен удар. Кълна
се, че преценяваше наклона на гръбнака ми и начина, по който държах
лъжицата си. На вечеря той… — тя спря. — Отклонявам се от темата.
— Мога да те слушам как говориш с часове, за да не се фокусирам
върху моя разказ.
— Да, е… фокусирането е важно.
— Само ако си микроскоп.
Тя се усмихна леко.
— И пак за овесената каша. Сестра ми умря на рождения ми ден, в
петък през нощта. Погребението беше организирано бързо, защото баща
ми трябваше да изнася доклад в Канада следващата сряда. По-късно
разбрах, че го е включил в графика си в деня, когато Хана беше намерена
мъртва в леглото си, сигурно за да ускори нещата. И така… в деня на
погребението станах и се чувствах ужасно. Повече от ужасно. Гадеше ми
се. Хана… Хана беше единственото истинско нещо в къщата, която беше
пълна с красиви вещи. Тя беше разхвърляна, и шумна, и щастлива…
Обичах я толкова много, не можех да понеса мисълта, че ще я сложим в
земята. Нямаше да й хареса да е затворена така. Да… и така, за
погребението, майка ми излезе и ми купи черна рокля с двуредно
закопчаване. За беда сутринта преди погребението, когато се опитах да я
облека, не ми беше по мярка. Беше твърде тясна, направо не можех да
дишам в нея.
— И естествено ти е станало още по-зле на стомаха.
— Да. Когато слязох на масата за закуска, непрестанно ми се
повдигаше. Боже, още си спомням как изглеждаха двамата, седяха в двата
края на масата, обърнати един към друг, без очите им да се срещат. Майка
беше като порцеланова кукла, на която нещо не й е в ред. Беше
гримирана, имаше прическа, но всичко беше сбъркано. Червилото й не
беше в подходящия цвят, нямаше руж, фибите се показваха от кока й.
Татко четеше вестник и шумът от обръщането на страниците кънтеше като
изстрели. Никой от двамата не ми каза и дума.
Седнах на стола си и не можех да спра да гледам празното място от
другата страна на масата. Ето че пристигна и купата с овесена каша.
Мари, нашата прислужница, сложи ръка на рамото ми, когато ми
сервираше, и за миг бях готова да избухна в плач. Тогава баща ми
изплющя с вестника, като че ли бях кученце, което аха да се изака на
килима, така че взех лъжицата си и започнах да ям. Тиках кашата в
гърлото си, докато не взех да се давя от нея. После отидохме на
погребението.
Ви искаше да я докосне и за малко да протегне ръка към нейната.
Вместо това попита:
— На колко години беше?
— На тринайсет. И така, пристигнахме в църквата, която беше
претъпкана, защото всички в Гринич познаваха родителите ми. Майка ми
беше отчайващо изискана, а баща ми — леден стоик, така че всичко беше
делово както обикновено. Спомням си… да, мислех си, че и двамата
изглеждат както винаги, като изключим лошия грим на майка ми и това, че баща ми не спираше да си играе с монетите в джоба си. Това не беше
типично за него. Той мразеше всякакви странични шумове и бях
изненадана, че безспирното подрънкване не го притеснява. Предполагам, че го приемаше, защото той контролираше звука. Можеше да спре по
всяко време, ако поискаше.
Тя замълча и погледът й се зарея към далечния край на стаята. На Ви
му се прииска да прочете мислите й, за да разбере какво точно преживява.
Не го направи… и не защото не беше сигурен дали ще се получи. Това, което сама решеше да сподели, беше по-ценно за него от другото, което
можеше да й вземе.
— Първия ред — промълви тя. — Седяхме на първия ред в църквата, точно пред олтара. Благодаря на Бог, че ковчегът беше затворен, така че
да мога да си представям Хана идеална. Тя имаше червеникаворуса коса.
От онези, леко чупливите като на Барби. Моята беше права като клечки. И
така…
На Ви му мина през ума, че тя използваше фразата «и така» като гъба, с която изтриваш тебешира от черна дъска. С нея сякаш изчистваше
казаното дотук, за да отвори място за още.
— Да, на първия ред. Службата започна. Засвири орган… вибрациите
от тръбите се усещаха в пода. Бил ли си в църква? Вероятно не… И така, можеш да усетиш ниските тонове, когато мелодията се разгърне.
Естествено, службата се извършваше в голяма катедрала с орган, който
имаше повече тръби от канализацията на Колдуел. Боже, когато засвири, усещането беше като при излитане на самолет.