Ужас [bg]

Крозиър нямаше да обеси нито един от двамата, мислеше си Джон Ървинг, но през последните седмици капитанът беше в особено кисело настроение и наказанието можеше да е много сурово. Всички на кораба знаеха, че само преди няколко седмици Крозиър беше заплашил Менсън да го затвори в Стаята на мъртъвците заедно с оглозгания от плъховете труп на приятеля му Уокър, ако грамадният идиот още веднъж не се подчини на заповедта да пренася чувалите с въглища в трюма. Никой нямаше да се учуди, ако сега капитанът изпълнеше заплахата си.

От друга страна, помисли си лейтенантът, какво всъщност беше видял той току-що? Какви показания би могъл да даде, сложил ръка върху Библията, ако наистина има трибунал? Той не беше видял никаква противоестествена постъпка. Не беше хванал двамата содомити по време на сношение или… друго противоестествено положение. Ървинг беше чул тежко дишане, пъшкане и нещо, което сигурно е било шепот, предупреждаващ за приближаването на фенера му, а после беше видял двама мъже, които си закопчаваха панталоните и си загащваха ризите.

При нормални обстоятелства това щеше да е достатъчно, за да прати единия от мъжете или и двамата на въжето. Но тук, когато бяха заседнали сред ледовете и им предстояха месеци или години без никаква надежда за спасение?

За пръв път от много години на Джон Ървинг му се прииска да седне долу и да се разридае. Животът му току-що беше станал по-сложен отвъд всякакви граници на въображението. Ако доложеше за двамата содомити, никой от екипажа — офицери, приятели, подчинени — вече никога нямаше да се отнася към него както досега.

А ако не доложеше, щеше да стане жертва на безкрайната наглост на Хики. Малодушното премълчаване на случилото се щеше да даде на помощник-калафатника повод за шантаж през следващите седмици и месеци. Освен това отсега нататък лейтенантът вече никога нямаше да може да спи спокойно или да се чувства в безопасност по време на вахта навън в тъмнината или в собствената си каюта — доколкото някой изобщо може да се чувства в безопасност с тази чудовищна бяла твар, избиваща хората един по един — и постоянно щеше да очаква ръцете на Менсън да се сключат около гърлото му.

— Ох, как си го начуках! — изрече на глас Ървинг в скърцащия студ на трюма. Когато се усети какво точно е казал, се разсмя на глас — и смехът прозвуча по-странно, по-тихо, но и по-зловещо от самите думи.

Лейтенантът вече беше огледал навсякъде, като се изключат няколко големи бурета и складът за котвени въжета, и беше готов да се откаже от търсенето, но не искаше да се качва на жилищната палуба, докато Хики и Менсън още се мотаят там.

Ървинг се промъкна покрай затъналите в мръсната вода празни палети — тук, близо до затъналия в леда нос, водата стигаше до над глезените му и подгизналите му ботуши се бяха покрили с ледена кора. Още няколко минути, и пръстите на краката му като нищо щяха да измръзнат.