Игра на сенки (Приказки за любовта)

Когато Пиктор дървото съзря момичето, бе обзет от някакъв силен копнеж, странно изискване за щастие, каквото никога преди не бе чувствал. И едновременно бе погълнат от дълбок размисъл, защото му се струваше, че собствената му кръв го зове: „В този час си спомни, спомни си целия свой живот, намери смисъла, иначе ще бъде твърде късно и никога вече щастието няма да дойде при теб.“

И той послуша. Припомни си целия свой произход до началото, годините на възмъжаването си, своя порив към рая и твърде странно мигът преди да стане дърво, оня чуден момент, когато бе държал в ръце вълшебния камък. Тогава, когато всяко преобразяване му беше достъпно, животът в него пламтеше както никога! Той помисли и за птицата, в оня ден тя бе смела, и за дървото със слънцето и луната, завладя го предусетът, че тогава той бе пропуснал нещо, забравил беше нещо и че съветът на змията не е бил добър.

В листата на дървото Пиктор момичето чу някакъв шепот, погледна нагоре и долови с неочаквана болка в сърцето нови мисли, нови изисквания, нови мечти да го вълнуват. Притегляно от непозната сила момичето приседна под дървото. На него му се стори, че то бе самотно, самотно и тъжно, а при това красиво, вълнуващо и благородно в своята мълчалива тъга; песента на неговата тихо шумяща корона му звучеше изкусително. Момичето се облегна на грубия дънер и почувства, че дървото прозира дълбоко в собственото си сърце, изпитва същото изтръпване в собственото си сърце. В сърцето си усети странна болка, над небето на душата му бавно се движеха облаци; от очите на момичето капеха тежки сълзи. Все пак какво бе това? Защо трябваше да се страда така? Защо сърцето се изкушаваше да взриви гръдта и да се смеси и претопи с него, с красивия самотник? Дървото леко потръпна чак до корените си, толкова буйно то засмука всичката жизнена сила в себе си противоположно на момичето, на пламенното желание за сливане. Ах, че той е бил надхитрен от змията, за да бъде завинаги сам, здраво омагьосан в едно дърво! О, колко сляп, колко глупав е бил! Нима съвсем не е знаел, толкова чужд ли е бил на тайната на живота? Не, и тогава смътно е долавял и е подозирал — ах и с тъга и дълбоко разбиране сега мислеше за дървото, което бе съставено от мъж и жена! Долетя една птица, птица червена и зелена, красива и смела, долетя, описвайки дъга, привлечена от него. Момичето я видя да лети, забеляза, че от човката й падна нещо — то светеше червено като кръв, червено като жар, падна сред зеленината и озари зелените треви, толкова дълбоко доверчиво, червеното озаряване бе толкова ярко, че момичето се наведе и вдигна червения предмет. Ето че това бе кристал, благороден гранат, а там, където беше той, не можеше да бъде тъмно.

Момичето едва бе уловило вълшебния камък в бялата си ръка и вече се осъществяваше желанието, което то носеше в сърцето си, от което сърцето на красавицата бе така преизпълнено, че тя потъна в унес и стана едно с дървото, от неговия дънер изби, израсна силен, млад клон, растеше бързо нагоре. Сега всичко беше добре. Светът бе в ред. Едва в момента бе намерен раят. Пиктор вече не бе старо угрижено дърво, тревожно дърво. Сега той пееше високо: Виктория, Пиктория…