Камъкът на раздялата

— Това е лудост! — изръмжа Джосуа. — Не чу ли какво каза Гелое? Ако ситите не те убият, ще те уловят норните и ще направят нещо по-лошо.

— Убий ме тогава. — Тя посегна да измъкне Найдел, който бе закачен на колана на Джосуа. — Ще умра, но няма да се върна при тритингите.

Джосуа я хвана за китката и я изправи. Тя се изви в хватката му и почна да го рита с калните си окъсани обувки.

— Ти си дете — каза той ядосано и се отдръпна, когато тя замахна да издере очите му. — Дете с нокти.

Извъртя я, за да застане с гръб към него, а после я забута, докато не стигнаха до едно паднало дърво. Седна и я придърпа в скута си, без да пуска ръцете й.

— Ако си послушно момиче, ще се държа с теб като с послушно момиче — каза принцът през стиснати зъби и се отдръпна, за да избегне удара с глава, насочен към носа му.

— Мразя те! — изохка тя.

— Точно в този момент и аз те мразя — отвърна той и я стисна по-силно, — но ще мине.

Най-после гърченето й отслабна и тя изтощена се отпусна в ръцете му.

— Ти си по-силен! — изстена Воршева. — Но все някога ще заспиш. Тогава ще те убия и ще убия и себе си.

Джосуа също дишаше тежко. Воршева не бе слаба жена и това, че той имаше само една ръка, не правеше борбата с нея по-лесна.

— Вече сме твърде малко за каквито и да било убийства — промърмори той. — Но, ако трябва, ще седя тук и ще те държа, докато не стане време да тръгнем пак. Ще отидем при този Сесуад’ра и всички ще стигнем дотам живи, докато имам някаква власт, за да го направя.

Воршева отново се опита да се отскубне, но бързо се отказа, когато й стана ясно, че Джосуа не е отпуснал хватката си. Тя поседя кротко известно време — дишането й постепенно се забавяше и треперенето на крайниците й се успокояваше.

Сенките се удължаваха. Самотен щурец, в очакване на вечерта, започна скърцащия си рецитал.

— Ако ме обичаше — каза най-после тя, загледана в притъмняващата гора, — нямаше да се налага да убивам никого.

— Хайде да помълчим малко — отвърна принцът.