Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— Ще опиташ ли пак? — попита Джосуа.
— Вероятно — отвърна тя и се обърна, за да го погледне. — Но трябва да изразходвам силата си внимателно. Чака ни дълга битка. — Тя се обърна към отец Странгиард. — Сега, свещенико, ела с мен. Има неща, за които трябва да поговорим. Възложили са ти отговорност, която може да се окаже тежък товар.
— Зная — отговори Странгиард тихо. Двамата се отдалечиха, а Джосуа потъна в мисли. Деорнот го гледа няколко дълги мига, после отиде до мястото, където бе лежал, за да вземе наметалото си.
Таусър се мяташе и бълнуваше във вихъра на кошмара:
— Бели лица… ръце се протягат към мен, ръце…
— И така — завърши Джосуа, — има проблясък на надежда. Ако валада Гелое мисли, че можем да намерим убежище на това място…
— И да ударим краля — изръмжа Изорн. Розовото му лице се намръщи.
— Да. И да се подготвим да продължим борбата — продължи Джосуа. — Тогава трябва да го направим. И без това няма къде другаде да отидем. Когато всички се оправят достатъчно, за да могат да ходят, ще излезем от гората и ще пресечем Високите тритинги на изток към Камъка на раздялата.
Воршева, пребледняла от гняв, отвори уста да каже нещо, но херцогиня Гутрун я изпревари:
— Защо въобще да напускаме гората, принц Джосуа? Защо да заобикаляме, за да излезем в равнините?
Гелое, която седеше до принца, кимна и каза:
— Задаваш добър въпрос. Едната причина е, че по открит терен можем да се движим два пъти по-бързо. Освен това трябва да излезем от гората, понеже същата забрана, която държи норните отвън, важи и за нас. Това са земи на ситите. Ние дойдохме, защото имаше опасност за живота ни, но да останем дълго тук би означавало просто да си търсим белята. Ситите не обичат много смъртните.
— Но няма ли норните да ни преследват?
— Зная пътища през гората, по които ще сме в безопасност, докато стигнем до полята от другата й страна — отвърна магьосницата. — Колкото до Високите тритинги, съмнявам се, че норните са станали толкова самонадеяни, че да пресекат открити земи на дневна светлина. Те са смъртно опасни, но са много, много по-малко от хората. Кралят на бурите е чакал векове; мисля, че е достатъчно търпелив, за да скрие пълната си сила от смъртните още малко. Най-вероятно трябва да се притесняваме от армиите на Елиас и от тритингите. — Тя се обърна към Джосуа. — Ти вероятно знаеш по-добре от мен. Тритингите служат ли на Елиас?
Принцът поклати глава.
— Те са непредвидими. Клановете им са много и верността им дори и към собствените им погранични танове е непостоянна. Освен това, ако не се отдалечаваме много от края на гората, може и да не ги срещнем. Степите са огромни.
Щом той свърши, Воршева стана и навлезе сред брезите. Миг по-късно Джосуа се изправи и я последва, като остави Гелое да отговаря на въпросите на онези, които не бяха чули по-раншните й обяснения за Сесуад’ра.
Воршева се бе облегнала на една бреза и ядно късаше лентички от подобната й на хартия кора. Джосуа спря и я загледа. Роклята й бе окъсан парцал и едва стигаше до колената й. Долните й гащи също бяха разкъсани за превръзки. Като всички, и тя бе мръсна; черната й коса бе пълна със сламки и сплъстена, ръцете и краката й бяха изподраскани. Раната от стрела на ръката й бе превързана с мръсен кървав парцал.
— Защо си ядосана? — попита той тихо.
Воршева се извърна; очите й пламтяха.
— Защо съм ядосана? Защо?! Глупак!
— Ти ме избягваш, откакто ни прогониха от Наглимунд — каза Джосуа и направи още една стъпка към нея. — Когато легна до теб, се вдървяваш като свещеник, помирисал греха. По този начин ли се държат любовниците?
Воршева вдигна ръка, като че ли да го удари, но той бе твърде далеч.
— Любов? — задави се тя; думата прозвуча тежко и болезнено. — Кой си ти, че ми говориш за любов? Аз загубих всичко заради теб, а ти да ми казваш това?! — Тя потърка лицето си с ръка и размаза мръсотията по него.
— Животът на всички е в моите ръце — бавно каза принцът. — И тежи на съвестта ми. Мъже, жени, деца, стотици мъртви под руините на Наглимунд. Вероятно съм бил малко откъснат от теб, откакто замъкът падна, но това е поради тъмнината в мислите ми, поради призраците, които ме навестяват.