Камъкът на раздялата

— Слава на Ейдон! — въздъхна Джосуа. — Това е добра новина! Добра новина във време, когато добри новини липсват. Тежи ми на сърцето още откакто тръгнаха. Къде са?

— Мисля, че са в Ийканук, сред троловете. Трудно е да се обясни, затова ще кажа само следното: връзката ми с младия Саймън бе кратка и не позволяваше много обсъждане. Освен това трябваше да им предам съобщение от най-голяма важност.

— И какво бе то? — попита Деорнот. Колкото и да бе доволен от пристигането на магьосницата, сега се чувстваше малко засегнат от начина, по който тя отнемаше инициативата от принц Джосуа. Това бе глупаво от негова страна, наистина, но той много искаше да види принца да ръководи по начина, по който знаеше, че може.

— Съобщението, което предадох на Саймън, ще кажа и на вас, но има други неща, за които трябва да поговорим по-напред. — Тя се обърна към Странгиард. — Какво намери за другите два меча?

— Ами… — започна свещеникът. — Ние… ние общо взето сме твърде добре запознати с местонахождението на Печал. Крал Елиас го носи — като подарък от Краля на бурите, ако слуховете, които дочухме, са верни — и мечът винаги е с него. Трън, мислим, е някъде на север; ако тролът и другите са все още живи, предполагам, че има надежда да го намерят. Последният, Минияр, някога меч на крал Фингил… но, божичко, ти сигурно знаеш това, разбира се… ами, Минияр като че ли никога не е напускал Хейхолт. Така че два… два…

— Два от мечовете са в ръцете на брат ми — довърши Джосуа, — а третият е издирван някъде в безбрежния север от един трол и едно момче. — Той се усмихна горчиво и поклати глава. — Както вече казах, много лоша игра.

Гелое го погледна ядно с жълтите си очи и каза остро:

— Но игра, принц Джосуа, в която да се предадеш не е възможност, игра, която трябва да играем с плочките, които са ни се паднали. Залозите наистина са много високи.

Принцът се поизправи и вдигна ръка, за да спре гневния отговор на Деорнот.

— Думите ти са казани на място, валада Гелое. Това е единствената игра, която можем да играем. Не смеем да загубим. И така, има ли още нещо, което трябва да ни кажеш?

— Много от него вече знаете, или можете да се досетите. Хернистир на запад падна, крал Лут е мъртъв и народът му се е скрил в хълмовете. Чрез предателство, Набан вече е херцогство на съюзника на Елиас Бенигарис. Скали от Калдскрайк управлява Римърсгард на мястото на Исгримнур. Наглимунд е победен и норните витаят в него като духове. — Докато говореше, тя взе тоягата си и начерта карта в прахта пред тях, като отбелязваше всяко място, което споменаваше. — Гората Алдхеорте е свободна, но тя не е място, където хората биха могли да се съберат за съпротива, освен може би при последната надежда, когато всичко друго им е отказано.

— И какво е това, ако не последната ни надежда? — попита Джосуа. — Ето това е кралството ми, Гелое, както го виждаш, цялото събрано на един хвърлей камък. Можем да се скрием, но как бихме могли да предизвикаме Елиас с толкова малко хора, камо ли пък съюзника му, Краля на бурите?