Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Когато люлеенето на окаченото тяло се забави, Ганелон го мушна леко в корема с върха на меча си и отново силно го залюля. Върху ризата се появи още едно червено петънце. Момчето изкрещя. Сега можех да забележа, че е юноша. Ганелон вдигна меча си и задържа върха му малко по-далече от мястото, където щеше да се озове гърлото на момчето при обратното залюляване. В последния момент го свали и се засмя, щом хлапето се извърна с вик: „Моля ви!“
— Продължавай — нареди Ганелон. — Кажи ми всичко.
— Това е всичко! — проплака момчето. — Нищо повече не знам!
— Защо?
— В този момент те профучаха покрай мен! Не можех да виждам!
— Защо не ги последва?
— Те бяха на коне.
— Защо не ги последва пеша тогава?
— Бях зашеметен.
— Зашеметен ли? Уплашил си се! Избягал си!
— Не съм!
Ганелон пак вдигна меча си и го дръпна в последния момент.
— Не! — изкрещя момчето.
Ганелон направи ново заплашително движение.
— Да! — изпищя хлапето. — Изплаших се!
— И тогава побягна?
— Да! И продължих да тичам! Оттогава все бягам…
— И нямаш представа как са се развили нещата след това?
— Нямам.
— Лъжеш!
Той отново вдигна меча.
— Недейте! — захленчи момчето. — Моля ви…
В този момент пристъпих напред.
— Ганелон…
Той ме погледна, ухили се и свали оръжието. Момчето затърси с поглед очите ми.
— Кой е този? — попитах.
— Ха! — плясна Ганелон бедрото на момчето така, че то извика. — Крадец, дезертьор… с интересна история за разказване.
— Свали го тогава и нека да я чуем.
Ганелон се обърна и с един замах сряза въжето. Хлапето се стовари на земята и започна да хлипа.
— Хванах го като се опитваше да открадне провизиите ни и реших да го поразпитам за околността — поясни Ганелон. — Дошъл е от Авалон… и то бързичко.
— Какво искаш да кажеш?
— Бил пехотинец и участвал в битката, която се разразила тук преди два дни. По време на боя го хванало шубето и дезертирал.
Младежът отвори уста да възрази и Ганелон го ритна.
— Ти да мълчиш! Аз разказвам сега… това, което ти сам призна.
Момчето заотстъпва странично като рак и ме погледна с разширени, умоляващи очи.
— Битка ли? Кой се е бил? — попитах.
Ганелон мрачно се усмихна.
— Звучи ми някак познато — каза той. — Войските на Авалон влезли в сражение, което изглежда било най-голямото — и може би последното — след дълга серия сблъсъци с не съвсем естествени същества.
— Оо!
Взех да изучавам момчето и то сведе поглед, но преди да го направи успях да видя страха в очите му.
— … Жени — продължи Ганелон. — Някакви бледни фурии, излезли сякаш от ада, прекрасни и студени. Въоръжени и бронирани. С дълги, светли коси. С очи като лед. Яхнали бели, огнедишащи жребци, които се хранели с човешка плът. Нападали нощем, като излизали от многобройни пещери в планините, образували се преди няколко години по време на едно земетресение. Нахлували, отвличали младите мъже и убивали всички останали. Много от тях били виждани по-късно като лишени от душа пешаци, които следвали отредите им. Всичко това много ми напомня за хората от Кръга.
— Но голяма част от тях оживяха, когато ги освободихме — забелязах аз. — И тогава не изглеждаха лишени от душа, а само някак като мен — с амнезия. Вижда ми се странно — продължих, — че не са запушили всички тези пещери през деня, щом ездачките излизали само нощем…
— Дезертьорът ми каза, че се опитвали — обади се Ганелон, — и всеки път след това пак изскачали, по-силни от преди.
Момчето бе посивяло от страх, ала кимна утвърдително, когато срещна питащия ми поглед.
— Техният генерал, когото той нарича Покровителя, ги разгромявал много пъти — рече Ганелон. — Дори прекарал почти цяла нощ с предводителката им, бледнокожа кучка на име Линтра… дали в ухажване или в преговори, не мога да бъда сигурен. Но от това нищо не излязло. Нападенията продължили и нейните войски ставали все по-силни. Накрая Покровителя решил да атакува с всичките си сили, като се надявал да ги унищожи напълно. По време на тази битка нашият човек избягал — допълни той, като посочи с меча си младежа — и затова не знаем как е завършила историята.