Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Трябва да премина! — изкрещях аз. — Той е вътре!
— Той е мой! — викна Ланс.
— Можете да си го поделите! — каза Ганелон, като не спираше да сече около себе си. — Минете веднага, щом стане възможно! Аз съм с вас!
Продължихме да убиваме, да убиваме и да убиваме, но те постепенно вземаха надмощие. Все повече ни притискаха, тези грозни същества, които бяха нещо малко повече или по-малко от хора, смесени с човешката войска. Бяхме принудени плътно да се скупчим на едно място, защитавайки се от всички страни, когато окаляната ни пехота пристигна и се втурна на помощ. Ние отново атакувахме портата и този път успяхме да минем, поне петдесетина човека.
Тогава се заехме да избиваме войниците вътре в двора.
Онези дванайсетина от нас, които успяха да стигнат до вратата на черната цитадела, трябваше да преодолеят и нейните пазачи.
— Влизай! — изкрещя Ганелон, когато скочихме от конете си и се нахвърлихме върху тях.
— Влизай! — извика Ланс и аз реших, че или и двамата имат предвид мен, или се подканят един друг.
Приех, че се обръщат към мен, измъкнах се от мелето и се втурнах към стълбите.
Той трябваше да е там, в най-високата кула, сигурен бях; а аз трябваше да се бия с него и да го победя. Не знаех дали ще мога, но бях длъжен да опитам, защото само аз имах представа как се е появил — и аз бях този, който го бе създал.
В края на стълбите стигнах до тежка, дървена врата. Опитах се да я отворя, но тя беше залостена от вътрешната страна. Затова с всички сили я изритах.
Тя се стовари с трясък.
Видях го застанал до прозореца, тяло с човешка форма, облечено в лека броня и глава на козел върху широките рамене.
Прекрачих прага и спрях.
Той се бе обърнал при падането на вратата и сега търсеше очите ми през стоманата.
— Смъртни човече, ти си стигнал прекалено далече — рече той. — Всъщност, наистина ли си смъртен? — и в ръката му се появи меч.
— Питай Стриголдуир — отвърнах аз.
— Значи ти го уби — заключи съществото. — Той позна ли те?
— Може би.
По стълбите зад мен се чуха стъпки. Дръпнах се вляво от вратата.
Ганелон нахлу в стаята, извиках му: „Стой!“ и той ме послуша.
После се обърна към мен.
— Това е създанието. Знаеш ли какво е?
— Моят грях към нещо, което обичах — рекох. — Стой настрани. То е мое.
— Можеш да си го вземеш.
Ганелон се отдръпна и застана неподвижен.
— Действително ли е така? — попита съществото.
— Провери сам — скочих напред аз.
Но то не понечи да се бие с мен. Вместо това направи нещо, което всеки човек би сметнал за глупаво.
Хвърли меча си към мен, с острието напред, подобно на мълния. И шумът при летенето му прозвуча също като гръмотевица. Стихиите отвън влязоха в синхрон и отговориха оглушително.
Отбих летящия меч с Грейсуондир, все едно отблъсквах обикновено замахване. Острието му се заби в пода и оръжието избухна в пламъци. Отвън му отвърнаха светкавици.
За миг светлината беше ослепителна като магнезиев пламък и в този момент съществото се озова върху мен.
То притисна лактите ми към тялото и блъсна с рога забралото ми, веднъж, два пъти…
Тогава напрегнах мускули и скоро хватката на ръцете му започна да отслабва.
Пуснах Грейсуондир и с едно последно усилие се освободих от прегръдката му.
Ала в този момент очите ни се срещнаха.
И двамата замръзнахме, а след това отстъпихме назад.
— Повелителю на Амбър, защо се биеш с мен? — попита съществото. — Нали ти ни осигури този проход, този път…
— Съжалявам за необмислената си постъпка и търся начин да я поправя.
— Вече е прекалено късно… а и тук не е най-подходящото място да започнеш.
То нападна отново, при това така светкавично, че не успях да се защитя. Озовах се притиснат до стената. Бързината му беше смъртоносна.
Тогава вдигна ръка и направи някакъв знак. Изведнъж видях Царството на хаоса и от тази гледка косите ми настръхнаха, а през сърцето ми повя смразяващ вятър, като разбрах какво съм направил.