Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Наоколо нямаше скали, от които да й изградя могила, затова с Грейсуондир изрових гроб и я положих да почива в него. Той бе взел гривните, пръстените и украсените й със скъпоценни камъни гребени, които бяха цялото й богатство. Трябваше да затворя очите й, преди да я покрия с плаща си и тогава ръката ми трепна и погледът ми се замъгли. Това ми отне доста време.
Метнах се на коня и препуснах напред. Не след дълго го настигнах. Той яздеше като че ли го гонеше самият дявол, както и беше. Не му казах нито дума, когато го свалих от седлото, нито пък после и не използвах меча си, макар че той извади своя. Захвърлих изпотрошеното му тяло на върха на голям дъб и когато после погледнах назад, то беше покрито с птици.
Поставих отново на мястото им нейните гривни, пръстени и гребени, преди да зария гроба и това беше Лорейн. Всичко, което някога е била и е искала да бъде, бе стигнало дотук и това е цялата история за нашата среща и нашата раздяла в страната наречена Лорейн и такъв е целият ми живот, предполагам, защото един принц на Амбър е част и участник във всички неправди по света, затова и когато говоря за моята съвест, нещо друго в мен възкликва: „Ха!“ В огледалата на многото възмездия ръцете ми са с цвета на кръвта. Аз съм част от злото, което съществува в света и Сенките. Понякога смятам, че съм точно това зло, което е необходимо, за да се опълчи срещу другите злини. Унищожавам всеки Мелкин, щом го открия и в онзи Велик ден, за който пророците говорят, ала в който на практика не вярват, денят, когато целият свят ще бъде напълно освободен от злото, тогава аз, също, ще потъна в мрака, преглъщайки проклятия. Възможно е това да стане дори по-скоро, отколкото си мисля. Но все едно… Дотогава няма да измивам ръцете си, нито ще ги оставя да бездействат.
Като се обърнах, препуснах към крепостта на Ганелон, който знаеше, но никога нямаше да разбере.
IV
Яздехме все напред и напред, през дивите и странни пътища, които водеха към Авалон, спускахме се с Ганелон по алеи от сънища и кошмари, под безмилостните лъчи на слънцето и жарките, бели острови на нощта, докато се превърнаха в златни и диамантени късчета, а луната заплува като лебед. Денят донесе със себе си зеления дъх на пролетта, ние пресякохме голяма река и планините пред нас бяха замразени от нощта. В полунощ пуснах стрелата на моето желание, тя пламна над главите ни и като метеор се насочи на север. Единственият дракон, който срещнахме, беше куц и с клатушкане се втурна да се скрие, пърлейки маргаритките, докато пъхтеше и се задъхваше. Ята ярки птици образуваха стрели, които сякаш ни показваха пътя, а кристалните гласове на езерата повтаряха думите ни, когато минавахме край тях. Аз пеех, докато яздех и скоро Ганелон взе да ми приглася. Вече пътувахме повече от седмица и всичко — земята, небето и ветровете — подсказваше, че сме близо до Авалон.
Разположихме се на лагер край едно тихо, горско езеро, когато слънцето залезе зад планината и денят угасна. Аз се отправих към брега да се изкъпя, а Ганелон остана да разопакова провизиите. Водата беше студена и освежаваща. Дълго се плисках и не ми се излизаше.
По едно време ми се стори че чух някой да вика, но не бях сигурен. Гората беше доста необичайна и не горях от желание да я разглеждам. Все пак се облякох набързо и тръгнах към лагера.
Докато вървях, отново долових нещо: хленчене, молба. Щом се приближих още, разбрах че се води разговор.
Тогава стигнах до малката полянка, която бяхме избрали. Багажът ни беше пръснат наоколо и се виждаха наченки на лагерен огън.
Ганелон клечеше под един дъб. Мъжът висеше от клоните му.
Той беше млад, с руса коса и светла кожа. Трудно бе да се каже нещо повече от един поглед. Както установих, не бе никак лесно да добиеш ясна представа за човек, когато виси с главата надолу на около метър над земята.
Ръцете му бяха вързани зад гърба и той висеше на прехвърлено над един по-нисък клон въже, чийто край беше стегнат около десния му глезен.
Младежът говореше — кратки, забързани фрази в отговор на въпросите на Ганелон — и лицето му бе мокро от слюнка и пот. Не висеше отпуснато, а се полюляваше напред-назад. Върху бузата му имаше следа от удар, а по предницата на ризата му се забелязваха няколко капки кръв.
Спрях и за момент се въздържах от намеса, за да погледам. Ганелон не би го поставил в това положение без някаква причина, затова не бях завладян мигновено от съчувствие към човека. Каквото и да бе накарало Ганелон да го разпитва по този начин, знаех, че информацията щеше да е интересна и за мен. Любопитно ми бе и какво щяха да ми разкрият тези действия за Ганелон, който ми беше нещо съюзник. А и няколко минути повече с главата надолу нямаше да предизвикат кой знае каква допълнителна вреда…