Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Може да се поинтересуват за целта на пътешествието ни.
— Тогава нека да бъдем наемни войници, които са чули за конфликтите в района и са дошли да търсят работа.
— Добре. И без това приличаме. Дано само го забележат, преди да са ни изпратили на оня свят.
— Ако дотолкова не могат да ни видят, значи няма да бъдем и лесни мишени.
— Така е, но тази мисъл не ме утешава особено.
Долових шум от конски копита. Пътят не беше прав. Той криволичеше, извиваше и се загубваше на места, после тръгваше стръмно нагоре. Докато се изкачвахме по височината, дърветата станаха още по-редки.
Стигнахме до върха на хълма и до сравнително открито пространство. След още няколко крачки пред очите ни внезапно се разкри гледка, която покриваше няколко километра. Дръпнахме юздите в началото на стръмно нанадолнище, преминаващо след десетина, петнайсет метра в по-лек наклон и разливащо се надолу в голяма равнина на около километър и половина разстояние, а после хълмистата, покрита с редки дървета местност продължаваше. Равнината бе осеяна с лагерни огньове и горе-долу в средата й се забелязваха няколко палатки. Наблизо пасяха голямо стадо коне и аз предположих, че край огньовете и из лагера около тях трябва да има към няколкостотин души.
Ганелон въздъхна.
— Поне изглеждат като нормални хора — отбеляза той.
— Да.
— … А ако те са нормални войници, по всяка вероятност точно в този момент сме наблюдавани. Подходът оттук е прекалено удобен, за да се остави без часовои.
— Да.
Зад нас се чу шум. Започнахме да се обръщаме, когато от съвсем близо някакъв глас нареди:
— Не мърдайте!
Продължих да извъртам глава и видях четирима мъже. Двама стояха с насочени към нас арбалети, а другите двама държаха мечове в ръце. Единият от тях направи две крачки напред.
— Слезте от конете! — заповяда той. — От тази страна! Бавно!
Смъкнахме се от седлата и застанахме срещу него, като държахме ръце по-далече от оръжията си.
— Кои сте вие? Откъде сте? — попита мъжът.
— Ние сме наемни войници — отвърнах аз. — От Лорейн. Чухме, че тук се води битка и идваме да си предложим услугите. Тръгнали сме към онзи лагер в ниското. Вие сте от него, надявам се?
— Ами ако кажа не, ние сме патрул на войската, която се готви да нападне този лагер?
Вдигнах рамене.
— В такъв случай ще попитам дали вашата войска се интересува от наемането на двама души.
Той се изплю.
— Покровителя няма нужда от такива като вас. — После попита: — От коя посока идвате?
— От изток.
— Срещнахте ли някакви… трудности… напоследък?
— Не — отвърнах аз. — Трябваше ли?
— Трудно е да се каже — реши войникът. — Дайте си оръжията. Възнамерявам да ви изпратя долу в лагера. Те ще искат да ви разпитат за всичко, което може да сте видели на изток — всичко по-необичайно.
— Не видяхме нищо необичайно — възразих аз.
— Както и да е, сигурно поне ще ви нахранят. Макар да се съмнявам, че ще ви наемат. Идвате малко късничко за битката. Оставете си сега оръжията.
Докато си разкопчавахме портупеите, той извика още двама души от гората. Даде им нареждане да ни заведат долу, пеша. Трябваше да водим конете си за юздите. Войниците взеха оръжията ни и тъкмо се обръщахме да тръгнем, когато досегашния ни събеседник извика:
— Почакайте!
Погледнах назад към него.
— Ти. Как се казваш? — попита той.
— Кори — отвърнах.
— Стой малко.
Мъжът се приближи и ме заоглежда съвсем отблизо. Това продължи около десет секунди.
— Какво има? — поинтересувах се аз.
Вместо да ми отговори, той откачи една кесия от колана си. Извади шепа монети от нея и ги приближи към очите си.
— Дявол да го вземе, прекалено тъмно е! — ядоса се мъжът. — И няма как да си светнем.
— За какво ни е?
— Е, все едно, не е толкова важно — каза ми той. — Ти ми се видя познат и се опитвах да разбера защо. Приличаш на образа върху някои от старите ни монети. Тук-там все още се намират от тях. — После се обърна към по-близкия войник с арбалет. — Не е ли същия?