Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

Уорик кимна. За негово огромно неудобство, Едуард се пресегна и положи длан зад главата му, едва ли не сякаш искаше да го прегърне. Може би бе предвидено като жест на подкрепа, но Уорик беше на трийсет и шест, женен и баща на две дъщери. Не му прилягаше да го потупват като любима хрътка. Усети как се сковава, докато Едуард го тупна два пъти на едно и също място, а после оттегли ръката си. Погледна го в очите и видя в тях нещо като съпротива и неразбиране. Хвана го за ръката и го изведе, далеч от коленичилия крал и светлината на лампата.

— Изпитвам единствено съжаление, когато го гледам — рече тихо той. — Заклевам ти се, Ричард, той вече не представлява опасност — позасмя се горчиво. — В крайна сметка, докато е жив Хенри, синът му не може да претендира за трона ми. Повярвай, пожелавам на този идиот четирийсет години добро здраве, тъй че никога да не може да има крал отвъд морето. Не се безпокой за Хенри Ланкастър, докато е моя грижа.

Уорик се успокои, макар че едва не направи грешката да се отдръпне, когато Едуард пак го хвана за ръката, за да го върне вътре. Кралят бе много по-склонен към физически допир, отколкото Уорик, а бе достатъчно млад, за да не го забелязва. Уорик въздъхна безмълвно и мина край рицарите, които зяпаха Хенри.

Коленичилият крал поне изглеждаше спретнат, макар да бе болезнено слаб, черепът му изпъкваше под опънатата кожа. Не отвори очи нито веднъж, докато Уорик го гледаше, а ръцете му леко трепереха от напрежението да ги стиска една в друга. Позата му не беше отпусната, осъзна Уорик, беше поза на отчаяние и скръб. Той поклати глава от съжаление към този грохнал човек и всичко, което беше загубил.

Джордж, херцог на Кларънс, коленичи известно време до Хенри със сведена за молитва глава. Рицарите и крал Едуард се присъединиха към тях, помолиха се за собствения си мир и опрощение на греховете. Един по един те се прекръстиха и напуснаха помещението, където останаха стражът и единственият постоянен обитател. На вратата Уорик погледна назад към тясното легло в отсрещния край. Върху масата имаше книги и съд с вино и две малки ябълки. Не беше много за човек, който е бил владетел на Англия. Но от друга страна, беше повече, отколкото би могъл да има.

Отвън пазачът на кулата преигра от любезности, за да благодари на Едуард за присъствието му. На кон, Уорик излезе с малката групичка от главната порта и пое дълбоко въздух. Беше едно малко удоволствие да могат да вдишат свободно въздух — нещо, което обитателите зад стените не можеха. Напълвайки дробовете си докрай, той прогони едва осезаемото свиване в гърдите си и остави зад гърба си това мрачно място.