Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
— Нищо! Не знаеш ли, че в такива тържествени моменти влюбените са само влюбени? Можеш ли да се съмняваш, че бях всецяло — телом и духом твоя?
Тези думи на Лукреция бяха поезия, но тя не знаеше това. Нейният поглед, тонът на нейния глас излъчваха най-лъчезарната истина.
— Вярваш ли — попитах аз, — че някой ни подозира?
— Моят мъж не ни счита за влюбени или не отдава никакво значение на известни дреболии, които младостта си позволява. Майка ми е умна и отгатва може би истината, но тя знае, че подобни неща вече не бива да я интересуват. Сестра ми, естествено, знае всичко и ме съжалява. Тя няма понятие какви са чувствата ми към теб. Без теб, мой сладки приятелю, бих прекарала вероятно целия си живот, без да зная какво е любов. Защото това, което изпитвам към моя съпруг аз му отдавам благоволението си, за което ме задължават нашите отношения.
— И все пак той е много щастлив и аз завиждам на щастието му. Той може да те притисне в обятията си, когато пожелае. Никаква досадна покривка не скрива от очите му нито една-едничка от твоите прелести.
— Къде си, моя любима змия? Ела бързо! Пази ме от погледите на неканените, за да мога да се отдам на желанията на моя възлюбен!
Цялата сутрин си повтаряхме, че се обичаме и си давахме все нови и нови доказателства за това.
Яденето беше вкусно и по време на обяда аз бях най-внимателният кавалер на любезната Чечилия. Моята хубава табакера от костенурка, която бях напълнил с отличен тютюн, обиколи няколко пъти масата. Когато Лукреция, която седеше вляво от мен, я държеше в ръка, мъжът й каза, че би могла да ми даде своя пръстен и вместо него да задържи табакерата. Помислих, че пръстенът не струва колкото табакерата и казах бързо, че го приемам на доверие, но той се оказа по-скъп. Дона Лукреция не се интересуваше от това — тя пъхна табакерата в джоба си и аз трябваше да задържа пръстена.
При десерта разговорът ставаше все по-оживен. Внезапно годеникът на Анджела помоли за тишина — искал да прочете един сонет, който съчинил в моя чест. Естествено, трябваше да му благодаря за това, взех сонета, пъхнах го в джоба си и му обещах да му напиша нещо в отговор. Но това не отговаряше на неговите желания, той мислеше, че съревнованието няма да ми даде мира, че ще поискам веднага мастило и хартия и ще посветя на неговия проклет Аполон часове, които възнамерявах да отдам на един бог, когото неговото равнодушие познаваше само по име.
Изпихме кафето си, платих на гостилничаря и влязохме в лабиринта на вила Алдобрандини.
Колко сладки спомени ми е оставило това място! Струваше ми се, че виждах моята божествена Лукреция за пръв път. Нашите погледи пламтяха, сърцата ни биеха в нежно нетърпение и едно несъзнателно предчувствие ни насочи към най-усамотеното убежище, което изглеждаше като че ли създадено от ръката на любовта, за да се извършват там мистериите на нейната тайна служба. Там, край една дълга алея, под гъсти клони се разстилаше малка полянка, откъдето погледът ни обхващаше цялата голяма равнина пред нас. През гъсталака зад тази полянка не можеше да се промъкне незабелязано дори заек. Виждахме алеята вдясно и вляво на разстояние, което изключваше всякаква изненада. За по-малко от четвърт час никой не можеше да ни достигне, дори ако тичаше. Само тук, в Духцов, видях подобно място, но немският градинар бе забравил зеленото легло. Нямаше нужда да си говорим, нашите сърца се разбираха.
Стоейки един пред друг и без да кажем нито дума, ние отстранихме сръчно и бързо всички препятствия и върнахме на природата всички прелести, които й се отнемат чрез отвратителни одежди. Два часа изминаха в най-сладко очарование. Най-сетне се погледнахме задоволени и възхитени и извикахме в един глас:
— Любов, благодаря ти!
Упътихме се бавно към нашата кола, галейки по пътя душите си с най-нежни признания. Моята Лукреция ми каза, че годеникът на Анджела бил богат, притежавал хубава къща в Тиволи и вероятно щял да ни покани на излет и да пренощуваме там.
— Заклевам любовта — извика тя — да ми посочи начин да прекарам тази нощ без спънки така, както прекарах този щастлив ден.
И с тъжен тон продължи:
— За жалост, процесът, който доведе тук моят мъж, се развива така добре, че аз се страхувам много, че той ще получи разрешение на съда твърде скоро!
На връщане прекарахме два часа в моето „визави“. Ние буквално предизвиквахме природата и изисквахме от нея повече, отколкото тя можеше да даде. При пристигането ни в Рим трябваше да спуснем завесата, преди да е свършила играта, в която, за наше голямо удоволствие, бяхме единствени участници.