Приключенията на Казанова

Бенедикт Четиринадесети бе учен, любознателен мъж, който ценеше и обичаше духовитите изрази. За втори път го видях във вилата Медичи. С него бяха кардинал Албани и венецианският посланик. Изведнъж към нас се приближи някакъв човек със скромно изражение. Понтифексът го попита какво желае. Човекът отговори тихо. Папата го изслуша внимателно и после каза:

— Вие имате право. Помолете се на Бога! — С тези думи той го благослови и бедният човек се оттегли натъжен, а светият отец продължи разходката си.

— Този човек, пресвети отче — казах аз, — не е много доволен от отговора на Ваша Светлост.

— Защо мислите така?

— Ами защото, той изглежда, още преди да говори с вас, вече се беше молил на Бога. И сега, когато Ваша Светлост го отправя отново към него, той се чувствува като изпратен от Понтий при Пилат, както гласи поговорката.

Папата и неговите двама съпридружители се изсмяха високо, само аз останах сериозен.

— Аз не съм в състояние — отговори папата — да направя никаква добрина без помощта на Бога.

— Това е вярно, свети отче, но човекът знае също, че Ваша Светлост сте пръв министър на Бога. Лесно може да се разбере в какво затруднение трябва да е изпаднал той сега, след като сте го отправили обратно към Бога. Не му е останало нищо друго, освен да раздава пари на римските просяци. Ако им раздаде по едно байоко48, те всички ще се помолят за него. Просяците се хвалят със своето влияние върху Бога. Аз обаче вярвам само на Ваша Светлост и затова ви моля да ме освободите от забраната да ям месо. Така ще се освободя от горещината, която вследствие на употребата на постни ястия ми възпалява очите.

— Яж месо, дете мое.

— Пресвети отче, моля за вашата благословия!

Той ми я даде, но прибави, че не ме освобождава от предписаните пости.

Същата вечер в обществото у кардинала новината за моя разговор с папата вече се знаеше. Сега всички искаха да разговарят с мен. Това ме ласкаеше, но още по-ласкателна за мен бе радостта, която кардиналът Акуавива напразно се опитваше да скрие.

Не исках да пропусна съвета на абат Гама и затова отидох при красивата маркиза. Избрах часа, когато всеки имаше свободен достъп там. Видях нея, видях кардинала и много други духовници, но ми се стори, че аз самият като че ли оставам невидим. Синьората не ме удостои нито е един поглед, а и никой не ми проговори нито дума. След като постоях около половин час мълчалив, аз станах и си отидох. Пет или шест дни след това хубавицата ми каза с любезен тон, че ме била забелязала в приемната си зала.

— Аз действително бях там, но не вярвах, че сте ми оказали честта да ме забележите, уважаема госпожо.