Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
Завърнах се малко уморен в къщи, но един сън, какъвто имаме в тази възраст, ми възвърна цялата сила и на сутринта в обикновеното време отидох на моя урок по френски.
Глава девета
Поради тежкото заболяване на Далакуа, дъщеря му Барбара ми предаде урока. Накрая тя използува удобен момент да ми пъхне сръчно едно писъмце в джоба, и за да не ми даде време да отблъсна тази нова услуга, бързо изчезна. Между другото писмото не бе от естество да не го приема. Беше отправено лично до мен и даваше израз на чувствата й на най-чиста благодарност. Молеше ме само да съобщя на нейния любовник, че баща й е говорил отново с нея и че се надява, след като оздравее, да наеме друга слугиня. Накрая ми даваше най-твърди уверения, че няма никога да ме изложи.
Тъй като бащата трябваше да пази леглото още около две седмици, през цялото време Барбара ми даваше уроци. Тя предизвика моето съчувствие чрез едно съвсем ново чувство, което още не бях изпитвал към някое друго младо и красиво момиче. Естествено бях до известна степен и поласкан от това, да бъде нейна опора и утеха. Никога обаче нейният поглед не срещна моя, никога ръката й не докосна моята, никога не видях желание да ми се хареса. Тя беше красива и доколкото усещах и достатъчно нежна, но това не намаляваше уважението и вниманието, които считах, че дължа на честта и доверието й. Чувствувах се поласкан и задето не ме смята способен да се възползувам от факта, че знаех интимната и тайна.
Щом баща й оздравя, той изгони слугинята и нае друга. Барбара ме помоли да предам на нейния приятел, че се надява да спечели новата слугиня поне дотолкова, че да може да му пише. Обещах да изпълня поръчката й. За да ми покаже своята благодарност, тя взе ръката ми и я поднесе към устните си, но аз я отдръпнах навреме и поисках да я целуна. Скромна и изчервена, тя отклони главата си. Това ми се понрави много.
Барбара успя да спечели новото момиче на своя страна и оттук нататък аз престанах да се интересувам от цялата тази работа, защото чувствувах какви неприятни последици може да има за мен. За съжаление, бедата беше вече сторена.
У дон Гаспаро ходех само рядко, понеже изучаването на френски език заемаше целите ми следобеди, а това бе единственото време, което можех да спестя. Абатът Джорджи обаче посещавах всяка вечер и макар да не играех никаква роля сред неговите гости — минавах просто заради факта, че бе мой покровител. А това бе от полза за доброто ми име. Не казвах никога нито дума и въпреки това, не се отегчавах. В това общество критикуваха, но не клеветяха, говореха за политика, но без озлобление, за литература, но без встрастяване. От това аз се поучавах. След посещението при мъдрия монах отивах в голямото вечерно общество на моя господар, кардинала. Посещавах го, защото това бе мой дълг. Когато хубавата маркиза ме виждаше на своята игрална маса, тя неизменно ми отправяше няколко учтиви думи на френски език. Аз й отговарях на италиански, тъй като не исках да ми се присмее пред такова отбрано общество. Стеснението произлизаше от някакво своеобразно чувство, за чието оправдание предоставям да отсъди читателят. Намирах тази жена прелестна и въпреки това я отбягвах. Не се страхувах, че ще се влюбя в нея, защото вече обичах Лукреция и ми се струваше, че тази любов ще ми служи като щит срещу всяка друга. Страхувах се от това, да не би тя да се влюби в мен или най-малкото да прояви любопитство да ме опознае по-отблизо. Беше ли това глупава суетност или пък само скромност? Порок или добродетел? Може би нито едно от двете.
Една вечер тя ме повика чрез абата Гама при себе си. Стоеше до кардинала, мой господар, и щом се явих, ме изненада много странно чрез един отправен ми на италиански въпрос.
Отговорих само с поклон. Минута след това кардиналът каза, преизпълнен с благост:
— Учудвате ли се, че сме посветени в някои ваши историйки?
— Не, уважаеми господарю, но се учудвам, че се говори за това. Не мислех, че Рим е толкова малък.
— Колкото по-дълго останете тук — ми каза Негово високопреосвещенство, — толкова по-малък ще ви се струва. Вие не сте бил още при Светия Отец, за да му целунете крака, нали?
— Още не, уважаеми господарю.
— Трябва да отидете. — Отговорих с поклон.
Когато излязох, абатът Гама ми каза, че на следващия ден трябва да отида при папата. После попита: