Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
Сутринта на същия ден, който смятах да прекарам при дона Лукреция, уважаемият адвокат дойде в стаята ми. Каза ми шеговито, че се лъжа много, ако вярвам с моето странене да го убедя, че не съм влюбен в жена му. После ме покани да закуся следващия четвъртък с него и цялото му семейство на Тестачо47. Увери ме, че съм щял да видя там единствената пирамида, която имало в Рим.
— Моята жена знае вашата ода наизуст. Тя я издекламира пред годеника на Анджелика, който оттогава горещо желае да се запознае с вас. Той също е поет и ще бъде с нас на Тестачо.
Обещах му да отида на уречения ден с двуместна кола.
По онова време в Рим четвъртъците на месец октомври бяха посветени на радостта. Вечерта бях при адвоката. Разговорът се въртеше все около проектирания излет и аз вече вярвах, че Лукреция разчита на него също толкова, колкото и аз. Нямахме никакъв определен план и не можехме да имаме, но разчитахме на любовта и се уповавахме мълчаливо на нейната закрила.
Държах отец Джорджи да не се научи за възнамеряваната разходка от друг, затова отидох при него и го помолих по всички правила за разрешение да взема участие в нея. За да не може да възрази нищо, направих се, като че всичко това ми е напълно безразлично. Доблестният монах ми каза, че би трябвало непременно да взема участие — нали е само семейно общество. Освен това не би трябвало да се въздържам от възможността да се запозная с околностите на Рим и да се повеселя по приличен начин.
Отидох при дона Чечилия в затворена двуместна кола, която наех от някой си Ролан от Авиньон. Назовавам го тук, понеже познанството ми с него има важни последици. Прелестната вдовица ми представи нейния бъдещ зет дон Франческо като голям приятел на науките, който сам имал високо научно образование. Взех това изказване за чиста монета и се държах с него по съответния начин. Въпреки това го намерих доста тежък. Държанието му според мен съвсем не бе такова, каквото би приличало на един млад човек, на когото много скоро предстои да се ожени за толкова красива жена като Анджелика. Но той беше честен и богат, а това е много по-ценно от едно светско поведение и научно образование.
При качването ни в колите адвокатът ми каза, че щял да пътува с мен в моята кола, а трите дами и Франческо — в другата. Отговорих му, без да се замисля, че той трябва да пътува с дон Франческо, а дона Чечилия да дойде при мен — бих се чувствувал опозорен, ако не стане така. С тези думи предложих ръката си на хубавата вдовица, която счете искането ми за отговарящо на правилата за приличие в доброто общество. Одобрителният поглед на моята Лукреция ме изпълни с най-приятно чувство. Между това забележката на адвоката ми направи неприятно впечатление, понеже тя беше в разрез с неговото по-раншно държане и особено с това, което ми бе казал в стаята ми. „Дали е станал ревнив?“ се питах аз. Това щеше за малко да развали настроението ми, но надеждата, че ще мога да му внуша други мисли на върха Тестачо, разсея тревогата ми и аз проявих любезност към дона Чечилия.
Скоро след разходката и закуската, която адвокатът плати, се мръкна, грижата по веселието поех аз и за моята любов към Лукреция не стана дума нито веднъж — всичките ми любезности бяха отправени към нейната майка. На Лукреция издебнах да кажа само, че това е най-доброто средство да накарам мъжа й да разбере, че е бил несправедлив към мен.
В момента на връщането адвокатът ми отне дона Чечилия и забърза с нея към другата кола, в която седяха вече Анджелика и дон Франческо. Едва можах да скрия радостта си. Предложих ръка на дона Лукреция, при което избъбрих някакъв комплимент без смисъл и съдържание. Адвокатът се засмя сърдечно и изглежда си въобразяваше кой знае какво за шегата, която мислеше, че ми е изиграл.
Какво ли нямаше да си кажем, преди да се отдадем на взаимната си нежност! Но миговете бяха така скъпи. Ние ги пестяхме, понеже знаехме, че имаме само половин час. Плувахме в опиянението на щастието, когато Лукреция внезапно извика:
— О, небе! Колко сме нещастни.
Тя ме отблъсна назад, седна чинно, колата спря и слугата отвори вратичката.
— Какво става? — попитах аз.
— Стигнахме в къщи.
Колкото и често да си спомням за този случай, винаги ми се струва като приказка, защото не е възможно половин час да измине тъй бързо — нашето пътуване бе траяло наистина по-малко от един миг. При това конете бяха най-жалките кранти, каквито човек може да си представи. Но ние имахме щастие. Нощта бе тъмна и моят ангел седеше тъй, че трябваше да слезе първа. Така благодарение на бавността, с която Лукреция слезе, всичко мина благополучно, въпреки че адвокатът дойде до вратичката също тъй бързо, както и лакеят. Останах до среднощ в къщата на дона Чечилия.
47
Хълм край Рим. — Б.пр.