Прах [bg]

— Кой беше там, когато те призоваха? — питам. — Запозна ли се с някого от „Дабъл Ес“?

— Само с гадните им адвокати.

Светлина проблясва в мрачните облаци и се отразява в мокрия асфалт. Не задавам повече въпроси. Дъждът вече не е толкова силен и виждаме ясно плитката вода, пясъчния бряг и земята в резервата.

— Ами Гейл? — питам. — Къде беше тя, когато те призоваха?

— Седя до масата през цялото време.

— Как се държеше?

Подозренията ми се засилват.

— В поведението й имаше нещо, което ме накара да не й се доверявам — отговаря Луси, ядосана на себе си, че въобще някога й се бе доверявала. — Не беше добра актриса. Всъщност в нищо вече не я биваше.

Приближаваме се до Конкорд. Горите са разнообразени от сечища, пасища и разорани полета, които приличат на избеляло рипсено кадифе. Къщите и хамбарите са далеч от пътя в тази част на света, където царуват стари пари и хората отглеждат няколко кокошки или кози, за да облекчат високите си данъци. Природни резервати и прочути гробища процъфтяват, а отрязването на дърво е едва ли не престъпление. Бутилираната вода е забранена, защото пластмасата е грях, а мощният джип на Луси, който харчи бензин като луд, сигурно е страхотна обида за съседите й в Конкорд. Няма да се учудя, ако го е купила точно заради това.

След минути прекосяваме главната улица в центъра на града, където можеш да разгледаш домовете на Ралф Уолдо Емерсън и Луиза Мей Алкот и да посетиш гробовете на Торо и Хоторн. Магазините и ресторантите са малки и старинни. На всеки ъгъл има паметници и бойни полета.

През пасищата и над реката минаваме по улица „Лоуъл“ и завиваме надясно по „Либърти“, минаваме покрай парка „Минитмен“. Забелязвам туристи, които разглеждат забележителностите, и персонал в дрехи от колониалния период, сякаш преди него не е ставало нищо. Изглежда не обръщат внимание на цивилните коли и детективи, които обикалят парка, нито на телевизионния екип от Канал 5. Виждам Барбара Феърбанкс, която говори по микрофон на дървеното мостче. Може би същото мостче, по което убиецът е профучал към групата деца.

Пътят завива наляво и горите стават непроходимо гъсти, типичните гори на Нова Англия, с плътни корони на дърветата и нищо растящо под тях. След около километър и отвъд голо поле са отворени електрически порти, а на каменен стълб е сложен надпис „Дабъл Ес“. Луси намалява и завива. Сваля прозореца си, когато спираме до патрулна кола от Конкорд, паркирана до портата. Вадя тънкия черен портфейл от чантата си и й го подавам, а тя рови из джобовете си за значката от КЦК.

— Криминологичен център Кеймбридж. Луси Фаринели. Доктор Скарпета е с мен — казва тя, като подава документите ни на ченгето, което изглежда на не повече от двайсет години. — Как си?

— Имаш ли нещо против да попитам какво шофираш? — пита хлапето, като се навежда към отворения й прозорец с възхитено лице.

— Просто джип — отговаря тя и ми връща портфейла.