Прах [bg]

— Готови сме и те чакаме, докторе — казва ми Марино, като вади пакет цигари от джоба си и изтърсва една навън. — Двама детективи от Конкорд плюс криминолог от Уотъртаун и аз. Прогоних всички останали. Това не е зрелищен спорт.

— Ще стане — поправя го Луси. — ФБР е на път насам.

— Наредих още да не ги викаме. Не и когато дори докторката още не е дошла — казва той, като щраква запалката си. — Само ще влошат нещата, а основният ми интерес е да предпазя местопрестъплението.

— ФБР не се нуждае от обаждането или разрешението ти. Гранби вече прави изявления пред пресата, а в парка „Минитмен“ май имаше няколко агенти. Ще пристигнат тук, независимо дали си ги поканил или не — обяснява му Луси, като проверява дали джипът й е заключен. — Давам ти два-три часа, преди ФБР да поеме случая.

— Количеството мангизи и подозрителните дивотии, които вече видяхме, бездруго ще им поднесат случая на сребърен поднос — изсумтява Марино и всмуква силно от цигарата. — Убийствата ще са дребна работа за тях.

Връхчето на цигарата заблестява в яркооранжево. Усещам острата миризма на горящ тютюн. Трудно ми е да наблюдавам този ритуал.

— Мисля, че говорим за наистина сериозни престъпления, извършени от типове с бели якички — заявява Марино, като изтърсва пепелта от цигарата си. — А още не сме видели и половината. Някои райони са заключени зад стоманени врати като в шибан банков трезор.

— Значи още не сте проникнали там — намесва се Луси.

— Не възнамерявах да пипам някои неща, докато докторката не се появи. Не сме докосвали и нищо, свързано с труповете — отговаря Марино, който очевидно започва да се дразни от Луси. — Но ще видите, щом влезете вътре. Мястото прилича на фронт.

— Кога пропуши? — питам го. — Мислех, че ги отказа завинаги след последния път, когато ги отказа завинаги.

— Не започвай.

— Това би трябвало да ти го кажа аз.

— Ще дръпна два-три пъти и ще я загася — отговаря той и издухва дима настрани.

Не мога да не си помисля, че е същото като в старите дни. Пушенето на местопрестъпление, хванал цигарата с окървавените си ръкавици, тогава нямаше голямо значение. Какво не бих дала да си дръпна от любимата ми отрова. Ако знаех, че ми остава да живея само час, веднага бих запалила. Щях да седна на стъпалата с Марино, да пия бира и да пуша, както правехме в тежки времена и трагедии.

— Колко? — питам го. — Ти ми каза за трима. Намерихте ли и други?

Луси и аз се качваме на каменната веранда, където забелязвам малки дървени маси и столове, чудесно място за почивка, но няма следи, че някой си е почивал. Мебелите са спретнато подредени и мокри от дъжда. Оставам с впечатлението, че личните разговори не се провеждат в „Дабъл Ес“, освен ако не са зад затворени врати в звукоизолирани помещения. Не мога да забравя думите на Луси как остъклената вила била построена миналата пролет, горе-долу по времето, когато започнали убийствата във Вашингтон, серийни престъпления, включващи подправяне на ДНК и шеф на отдел във ФБР, който може да е режисирал всичко и е заплашвал поне един от колегите ми.