Прах [bg]

— Тя пък защо би се нуждала от подобно нещо? Не беше обществена фигура и нямаше дори репутация, която да загуби. Макар че това все пак щеше да стане — добавя Луси.

— Била е в бар „Сай“ снощи — казвам. — С кого може да е била?

— Не ми каза, когато говорих с нея. А пък аз не я попитах, защото не ми пукаше. Ако е била с този тип от връзки с обществеността, бездруго нямаше да ми каже. Не и ако е вярвала, че има какво да крие. Например абсолютно всичко за коварния й, нечестен живот. Хората са глупави, задето вярват, че никога няма да разбереш. Не знам защо са такива шибани тъпаци — казва тя.

Чудя се дали е по-ядосана, отколкото наранена. Или пък се чувства засрамена, че Гейл може да я е излъгала за каквото и да е.

— Наричам Суонсън „той“, защото така пише в шофьорската му книжка, но май има съмнения относно пола му. Полицай, натъкнал се на него рано сутринта, спомена, че имал гърди.

— Ако Гейл го е познавала, имала е основателна причина да не ми го спомене. Може би се е запознала с него чрез общ познат — добавя Луси и ми се струва, че намеква за нещо неприятно и лошо.

— Той се обадил на 911, за да съобщи за изчезването на Гейл, а когато му казали, че трябва да отиде в участъка и да попълни протокола, пуснал информацията на уебстраницата на Канал 5. После отново звъннал в полицията и поискал да говори с Марино — уведомявам я. — Във всички тези действия има логика, ако Суонсън е бил с Гейл в бар „Сай“, а тя е излязла навън, за да говори с теб, и никога вече не се е върнала.

— „Ламбант и съдружници“ може да са правили рекламата на някой друг и така да са се запознали — подхвърля Луси небрежно.

Продължавам да се впечатлявам от мисълта колко са мъртви тези отношения за нея. Мъртви като самата Гейл Шиптън. Това е мрачната страна на емоциите на племенницата ми. Може да обича силно една минута и да не изпитва нищо в следващата. Дори не гняв или болка, защото след известно време и те преминават, а тя остава с онова, което наричах „вълшебната й шапка приятелка“, когато беше малко момиченце, прекарващо повечето време само. „Къде е еди-кой си?“, питах, а тя свиваше рамене, бръкваше във въображаемата шапка и вадеше празни ръце. „Пуф“, отговаряше Луси и после заплакваше, но по-късно се успокояваше и всичко лошо изчезваше далеч, също като майка й, която никога не я е обичала.