Добрият вълк [bg]

Полетът до финландската столица беше същински кошмар за Еди. От хапчетата нямаше ефект, състоянието му плавно се влошаваше.

Някак трябваше да мине през летището, митницата и изхода. С малки крачки, за да не се олюлява. Хората го отбягваха. Намерението му беше да хване такси до пристанището и да чака ферибота, да чака Каролине… В най-добрия случай да повика полицията още там.

Силите му изтичаха. Еди спря, облегна се на една колона. Часовникът на китката му показваше, че разполага с по-малко от половин час.

Закован за пода диван на безлюден изход на летището му предложи временна почивка. Еди не смееше да легне, за да не заспи. Но поне можеше да поседне, леко приведен напред, да си възстанови силите.

Плосък асфалтиран свят зад панорамния прозорец. Пътнически самолети излитаха от пистите. По-нататък — няколко частни, спрели пред по-малък терминал. Два еднакви, една и съща маркировка на опашката, отворени врати, поставени стълби. Няколко души влизаха и излизаха, натоварени с багаж.

Еди гледаше. Събираше енергия да се изправи и да тръгне… Искаше да легне, само за малко…

Един хеликоптер кацна при частния терминал. Слязоха четирима души — двама мъже и две жени. Хеликоптерът излетя веднага и изчезна.

Еди насочи поглед натам. Едната от жените… начинът, по който ходеше, по който се движеше. Неин собствен ритъм, неин собствен стил. Беше го забелязал, когато я следваше през „Нормалмсторг“, по „Библиотексгатан“ и в метрото… Софи Бринкман.

Еди се добра до прозореца, облегна се с две ръце на стъклото. Другата жена. Руса, малко по-ниска от Софи, облечена като… Каролине. И единият от мъжете, по-високият… дали не беше Хектор Гусман…

Еди се мъчеше да се съсредоточи, да види всички подробности… Групичката се скри в терминала.

Не, не беше възможно да са тук. Би трябвало още да са на ферибота в открито море.

Пак го обхвана колебание. Беше болен, умираше… Разбира се, имаше халюцинации.

Какво го прихвана?

Еди наведе глава, стисна очи. Виеше му се свят. Не чуваше добре, усещането за допир беше грубо и болезнено, трепереше от студ, миризмите му се струваха странни. Отровен вкус в устата. Целият надупчен като швейцарско сирене, инфектирани рани по цялото тяло, възпалението го изгаряше… температурата достигна пика си. И насред всичко това — тежки, лепкави, неясни мисли, които му се изплъзваха и рядко му даваха някаква насока… А сега на всичкото отгоре видя и Каролине Берйер… Явно бълнуваше.

Еди отвори очи. Погледна към терминала. Групичката отново излезе навън. Чакаха ги двама мъже, качиха ги на единия от самолетите. Мъжете изглеждаха извънредно предпазливи. Вдигнаха стълбичката, вратата се затвори.