Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Розали отново не ме погледна.
— Убивала съм стотици пъти повече от теб, отвратително създание такова. Не забравяй това.
— Някой ден, Кралице на красотата, ще ти писне само да ме заплашваш. Наистина го очаквам с нетърпение.
— Достатъчно, Джейкъб — каза Бела.
Погледнах надолу и тя ме изгаряше с поглед. Изглеждаше сякаш вчерашното добро настроение е изчезнало отдавна. Е, не исках да я дразня.
— Искаш ли да тръгвам? — предложих.
Преди да мога да се надявам — или страхувам — че най-накрая съм й омръзнал, тя примига и намръщената й физиономия изчезна. Тя изглеждаше абсолютно шокирана, че бях стигнал до това заключение.
— Не! Разбира се, че не.
Въздъхнах и чух Едуард да въздиша много тихичко също. Знаех, че и на него му се иска да ме е преодоляла. Много жалко, че никога нямаше да поиска нещо от нея, което щеше да я направи нещастна.
— Изглеждаш изморен — коментира Бела.
— Като пребит съм — признах.
— Бих искала да те пребия до смърт — измънка Розали, прекалено ниско, за да чуе Бела.
Аз просто потънах по-дълбоко в стола, нагласяйки се удобно. Голият ми крак се залюля по-близо до Розали и тя се скова. След няколко минути Бела помоли Розали за още течност. Усетих вятъра, когато Розали излетя догоре, за да донесе още кръв. Беше наистина тихо. Можеше и да подремна, реших.
И тогава Едуард каза:
— Каза ли нещо? — в озадачен тон. Странно. Защото никой не бе казал нищо и защото слуха на Едуард бе също толкова добър като моя и той трябваше да го знае.
Той зяпаше Бела и тя отвръщаше на погледа му. И двамата изглеждаха объркани.
— Аз? — попита тя след секунда. — Не съм казала нищо.
Той се премести на колене, накланяйки се над нея, изражението му станало изведнъж напрегнато по един цял нов начин. Черните му очи се фокусираха върху лицето й.
— За какво си мислиш сега?
Тя го погледна с празен поглед.
— За нищо. Какво става?
— За какво си мислеше преди минута? — попита той.
— Просто… за острова Есме. И за пера.
На мен ми звучеше като абсолютни глупости, но тогава тя се изчерви и реших, че е по-добре да не знам.
— Кажи нещо друго — прошепна той.
— Като какво? Едуард, какво става?
Лицето му се промени отново и той направи нещо, от което устата ми се отвори с пукащ звук. Чух рязко поемане на въздух зад себе си и знаех, че Розали се е върнала и беше също толкова удивена колкото и аз.
Едуард, много леко, постави и двете си ръце върху огромният й закръглен стомах.
— Е… — Той преглътна. — То… бебето харесва звука на гласа ти.
Имаше един кратък момент на абсолютна тишина. Не можех да помръдна дори един мускул, дори за да мигна. Тогава…
— Боже мой, можеш да го чуеш! — изкрещя Бела. В следващата секунда тя се присви.
Ръката на Едуард се премести към най-високата точка на корема й, където явно я беше ритнало.
— Шшт — прошепна той — Стресна го… него.
Очите й се разшириха и се изпълниха с почуда. Тя се потупа отстрани на стомаха.
— Извинявай, бебче.
Едуард слушаше напрегнато, главата му се беше наклонила към балонестата подутина.
— За какво си мисли сега? — поиска да знае тя нетърпеливо.
— То… той или тя е… — Той спря и погледна нагоре в очите й. Неговите очи бяха изпълнение с подобна почуда — само, че неговата беше по-внимателна и помрачена от гняв. — Той е щастлив. — Каза Едуард с учуден глас.
Дъхът й секна и беше невъзможно да не се види фанатичния блясък в очите й. Обожанието и отдадеността. Големи, тлъсти сълзи напълниха очите й и се стекоха тихо по лицето й и по усмихващите се устни.
Докато той я гледаше, лицето му не беше изплашено, или ядосано, или изгарящо, или някоя от другите емоции, които бе носил от завръщането им. Той се дивеше с нея.
— Разбира се, че си щастлив, красиво бебче, разбира се, че си — изгука тя, галейки стомаха си докато сълзите обливаха бузите й. — Как не би бил, в безопасност, и на топло, и обичано? Толкова те обичам, малък Е. М. разбира се, че си щастлив.
— Как си го кръстила? — попита Едуард любопитно.
Тя се изчерви отново.
— Ами аз го, така де, кръстих. Не мислех, че ще искаш… е, нали знаеш.
— Е. М.?
— Името и на твоя баща е Едуард.
— Да, така е. Какво…? — Той спря и после каза. — Хммм.
— Какво?
— Харесва и моя глас.
— Разбира се. — Тонът й беше почти задавен вече. — Имаш най-прекрасният глас във вселената. Кой не би го заобичал?
— Имаш ли резервен план? — попита тогава Розали, навеждайки се през облегалката на дивана със същия удивен, задавен поглед на лицето и като Бела. — Ако той е тя?