Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Вин! — извика Доксон и влезе в стаята. — Свести се най-сетне!
— Ако може да се каже така — изстена тя.
Доксон се разсмя, приближи се и седна на стола на Лестибърнс.
— Какво си спомняш?
— Май почти всичко — отвърна тя. — Успяхме да се промъкнем в двореца, но там ни очакваха инквизитори. Подгониха ни, Келсайър се сби с единия… — Млъкна и го погледна. — Той…
— Кел е добре — отвърна Доксон. — Познава отлично двореца от плановете, които изработихме преди три години, но…
Вин се намръщи.
— Но какво?
— Каза, че инквизиторите, изглежда, нямали намерение да убият него. Един от тях го последвал, а другите двама тръгнали след теб.
„Защо? — зачуди се тя. — Дали са решили да съсредоточат усилията си върху по-слабия противник? Или има друга причина?“
Замисли се, припомняше си събитията от онази нощ.
— Сейзед — каза накрая. — Той ме спаси. Инквизиторът тъкмо щеше да ми види сметката, когато… Докс, що за птица е той?
— Сейзед ли? Това е въпрос, на който вероятно трябва да ти отговори той самият.
— Тук ли е?
Доксон поклати глава.
— Трябваше да се върне във Фелисе. Бриз и Кел излязоха на разузнаване, а Хам отпътува миналата седмица, за да инспектира армията. Няма да се прибере поне още месец.
Вин кимна. Внезапно почувства, че умира за сън.
— Изпий си водата — посъветва я Доксон. — Вътре има цяр, който ще ти облекчи болките.
Вин допи течността в купичката, обърна се на другата страна и мигновено заспа.
Когато се събуди, Келсайър беше до нея. Седеше на стола до леглото и я разглеждаше на слабата светлина на фенера. Усмихна й се.
— Добре дошла.
— Как върви операцията? — попита тя, след като отпи глътка от купичката.
Той повдигна рамене.
— Армията расте и Реноа започна да купува оръжия и припаси. Идеята ти за Министерството се оказа доста добра — открихме връзката на Терън и сме на път да сключим сделка, която ще ни позволи да вкараме някой под прикритието на дякон от Министерството.
— Марш? — попита Вин. — Той ли ще го направи?
— Да. Винаги е изпитвал… интерес, към Министерството. Ако има скаа, който може да се престори на принудител, това е само Марш.
Вин кимна. Усещаше някаква промяна у Келсайър. Почти неуловима — нещо различно в поведението и жестовете.
— Вин — почна колебливо той. — Дължа ти извинение. Заради мен за малко щяха да те убият.
Тя го прекъсна с недоволно сумтене.
— Вината не е твоя. Аз те накарах да ме вземеш.
— Не биваше да се съгласявам. Трябваше да те отпратя. Моля те, приеми извиненията ми.
Вин кимна уж покорно, после попита:
— Какво ще искаш от мен сега? Операцията продължава нали?
Келсайър се засмя.
— Да, продължава. Веднага щом се изправиш на крака, бих искал да се върнеш във Фелисе. Пуснахме слух, че лейди Валет е болна, но напоследък взе да се говори какво ли не. Колкото по-бързо се появиш в обществото, толкова по-добре.
— Мога да се появя още утре — рече тя.
Келсайър се захили.
— Съмнявам се, но дано да е възможно по-скоро. Засега искам да си почиваш. — Той се надигна, за да си върви.
— Келсайър? — повика го тя и той спря. Вин се чудеше как точно да формулира това, което искаше да сподели. — Дворецът… инквизиторите… ние не сме неуязвими, нали? — Изчерви се. Като го каза на глас й прозвуча глупаво.
Но Келсайър продължи да се усмихва мило. Явно разбираше какво има предвид.
— Да, Вин — отвърна. — Не сме. Изобщо не сме.
Пратената от имението Реноа карета връщаше Вин във Фелисе. Завеските бяха дръпнати и тя вече можеше да са покаже пред света — ако някой изобщо се интересуваше от особата й. Келсайър се оказа прав: трябваха й още три дни преди да събере достатъчно сили за пътуването. Част от това време й бе необходимо, за да намери сили да се пъхне в роклята на благородна дама, с ожулените си ръце и тежката рана на хълбока.
Но откакто стана, се чувстваше по-добре. Имаше нещо… нередно в това да се въргаля толкова дълго в леглото. Ако беше сред крадците, никой нямаше да я търпи — такива като нея или ги гонеха, или ги оставяха да умрат. Тези, които не помагаха за общото обогатяване на бандата, нямаха право на дял от храната и на убежище.
„Но това не е единственият начин, по който се оцелява“ — помисли Вин. Очевидно за Келсайър и другарите му нямаше значение, че живее за тяхна сметка — вместо да се възползват от слабостта й, те се бяха грижили за нея, бяха прекарали дълги часове в бдение до леглото й. Най-ентусиазиран от всички се бе оказал Лестибърнс. Вин беше наясно, че не го познава достатъчно добре, ала Келсайър й бе казал, че момчето я е наглеждало неотлъчно, докато е била в несвяст.