Танцуващият дявол
- Автор: Мейсън Кони
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият дявол». Краткое содержание книги:
И действително — пиратът не само отървава кожата, но и отвлича красивата аристократка лейди Девън на своя кораб. Разгневена, тя се заклева, че няма да допусне да стане играчка в ръцете на развратния, но унищожително привлекателен похитител. Ала дългите дни и още по-дългите нощи под тропическото звездно небе почти сломяват съпротивата й. Ловък прелъстител и невероятно вещ любовник, Диабло знае как да достави наслада на една жена.
Девън се откъсна неохотно от прегръдката на Кит и зачака следващия му ход със силно разтуптяно сърце. Познаваше Диабло достатъчно добре и си представи как ей сега ще обяви, че тя е негова съпруга и ще превърне живота й в истински ад.
Уинстън, определено смутен, ги представи набързо. Не желаеше да разговаря с този тъй ненавистен му човек, затова се извини и понечи да поведе Девън към танцувалния подиум.
— Надявах се да потанцувам с лейди Девън — обяви Кит, вече хванал за лакътя Девън. — Като глава на рода бих желал да се запозная по-отблизо с бъдещата ти съпруга.
Без да изчака разрешението от Уинстън, Кит я отведе на подиума, изоставяйки разгневената Скарлет.
Уинстън не обърна ни най-малко внимание на червенокосата. За него сега беше важно да изтръгне Девън от обятията на Кит, но бързо прецени опасността от скандал. С крайчето на окото си зърна Фреди Смит, той го наблюдаваше с нескрит интерес и му кимна с русата си глава по посока на стълбището, изчаквайки само колкото да се увери, че Уинстън е разбрал мълчаливата му покана да се качи горе. От благоприличие Уинстън се позабави малко и го последва с надеждата все пак да извлече нещо от тази катастрофална вечер.
В това време Скарлет бе наобиколена от мъже, жадни да спечелят вниманието й и временно престана да мисли за Кит и Девън.
— Липсваше ми — побърза да каже Диабло, изпивайки с очи Девън като човек дълго лишаван от основните неща в живота.
— Странно, писмото ти е пропито от необуздана омраза. Защо не ми каза кой си всъщност? — просъска Девън в отговор. Беше ядосана, страшно ядосана. — Ти луд ли си да идваш тук? Ами ако някой те разпознае?
— Забрави за писмото. За мен то вече не съществува. След като ме изостави, бях така объркан и покрусен, не знаех какво върша. — Кит се усмихна подкупващо. — Не си ли чула? Кралят даде безусловна амнистия на пиратите от Карибския залив.
— И ти прие?
— Да. Близо шестстотин души напуснаха братството. Няма вече опасност да загубя живота си, а след като кралят изслуша моята история, реши за справедливо да ми възвърне титлата и имотите.
— Историята ти? За пръв път чувам за амнистията. Напоследък не обръщам внимание на политиката.
Девън едва започваше да се съвземе — за нея бяха истински шок както възможността да види Кит отново, така и да разбере, че той не е онзи, за когото го бе вземала. През дългите седмици, откакто бе в Лондон, я измъчваше единствено нежеланието му да я види повече. Първата й реакция бе изблик на спонтанна радост, но скоро я завладя гняв. Болеше я от мълчанието на Кит — да скрие от нея толкова важния факт за своята истинска самоличност.
— Защо никога не ми каза, че си херцог?
— И какво щеше да се промени? Този начин на живот ми би отнет. Не виждах причини да споделям с теб неща, които щяха само да те объркат допълнително.
— Аз и сега съм объркана. Според Уинстън наследникът на титлата на рода Линли е изчезнал още като юноша. Как е станало?
Кит забеляза как с всяка измината минута Девън се разпалва все повече и повече — наоколо вече се обръщаха, за да ги гледат. До края на танца незабелязано я водеше към един от френските прозорци. Щом музиката замлъкна той я изведе навън. Скарлет обаче видя прибързаното им оттегляне и зелените й очи се присвиха заплашително.
— Какво правиш? — възпротиви се Девън. — Веднага ме върни вътре. Уинстън ще се чуди къде съм изчезнала.
— Уинстън да върви по дяволите — отвърна Кит раздразнено. Сграбчвайки Девън за ръката, той буквално я издърпа в тъмнината на нощта.
— Спри! Къде ме водиш? Нали ме мразиш! — жлъчно подхвърли тя.
— Не те мразя! Никога не съм те мразил. Забрави за проклетото писмо. Признавам беше грешка. Трябва да поговорим. Насаме. Прекалено очебийно се откроявахме на танцувалния подиум, кой знае какви клюки ще тръгнат по наш адрес.
Девън продължаваше да се съпротивлява, но Кит успя да я подчини без особени затруднения и я поведе по една пътека към закътаната овощна градина. Къщата най-после се изгуби от погледа им, виждаха се само светлините от прозорците. Той спря под широко разперените клони на ниско ябълково дърво и пусна ръката на Девън, но само за да я притегли в прегръдките си. С немощен вик по-скоро знак на поражение тя се потопи в обятията му.
— Кокали Господни! Скъпа, как само ми липсваше — прошепна той. Почти си загубих ума, когато ме изостави.
— Не съм те изоставяла, Кит, просто…
Думите замряха в гърлото на Девън — устните на Кит намериха нейните и й припомниха преживените мигове на самозабрава. Обичаше този мъж. Никога не събра смелост да го изрече на глас от страх да не предизвика съдбата.