Част от секундата [Split Second - bg]

— Дявол да го вземе, значи ти си била момичето на Франк Максуел — каза той на Мишел. — Ако знаеш колко се хвалеше с теб татко ти по националните конференции, сигурно ще се изчервиш като тая тениска, дето я нося.

Мишел се усмихна.

— Татковото момиченце. Понякога наистина се притеснявам.

— Да, ама колко бащи имат дъщери като теб? На негово място и аз щях да се хваля.

— Около нея човек изпитва чувство за малоценност — каза Кинг, като хвърли лукав поглед към Мишел. — Но опознаеш ли я, разбираш, че все пак спада към човешкия род.

Усмивката на Съмърс изчезна.

— Следя онази история около Бруно. Има нещо гадно, надушвам го. Неведнъж съм работил с тайните служби. Какви ли истории не съм чувал за охраняваните — как вършат всевъзможни щуротии и докарват беля на момчетата. Чисто и просто са те прецакали, Мишел.

— Благодаря, че го казваш. Татко спомена, че може да имаш информация, която да ни помогне.

— Точно така. Докато още работех, бях нещо като неофициален историк на полицията и ще ти кажа, че бяха вълнуващи времена. Кой разправя, че днес Америка отивала по дяволите? Да прочетат какво беше през шейсетте и седемдесетте. — Без да спира да говори, Съмърс извади дебела папка. — Тук има много неща, които могат да ви помогнат. — Той си сложи очила за четене. — През 1974 година аферата „Уотъргейт“ разтърси цялата страна. Всички се бяха настървили срещу Никсън.

— Предполагам, че някои събития са излезли извън контрол — каза Кинг.

— О, да. Вашингтонската полиция вече беше привикнала с големите демонстрации, но знае ли човек как ще се обърнат нещата? — Съмърс намести очилата си и се приведе над папката. — Проникването в комплекса „Уотъргейт“ беше през лятото на седемдесет и втора. Година по-късно цялата страна узна за записите на Никсън. Той твърдеше, че са държавна тайна, и отказваше да ги предаде. След като през октомври 1973 уволни специалния прокурор, скандалът тръгна като лавина и хората взеха да му искат оставката. През юли 1974 Върховният съд му нареди да предаде записите и през август той подаде оставка. Но преди да излезе решението на съда — някъде през май 1974, — във Вашингтон стана много напечено. Беше планирано огромно протестно шествие по Пенсилвания Авеню с хиляди демонстранти. Ние подготвихме службата за борба с масовите безредици, десетки конни полицаи, Националната гвардия, стотици агенти от тайните служби, антитерористични отряди, дори танк, по дяволите. Нали знаете, както си му е редът. Аз работех в полицията вече десет години, бях се нагледал на бунтове, но помня много добре, че все пак се уплаших. Имах чувството, че това не са Съединените щати, а някаква държава от Третия свят.

— И тогава загина полицейски служител? — попита Мишел.

— Не, войник от Националната гвардия — поправи я Съмърс. — Откриха го на една странична уличка с разбита глава.

— И някой е бил арестуван — каза Кинг. — Но откъде са могли да знаят кой го е извършил? Доколкото разбирам, там е било пълен хаос.

— Е, арестуваха заподозрян и щяха да го съдят, но после всичко утихна. Не знам защо. Нали разбирате, момчето от Националната гвардия беше мъртво и нямаше съмнение, че някой го е убил. Историята стигна до вестниците, но точно тогава Върховният съд взе решение против президента, Никсън подаде оставка през август 1974 и това засенчи всичко останало. Хората сякаш просто забравиха за смъртта на войника. И полека-лека цялата история заглъхна. Мисля, че след Робърт Кенеди и Мартин Лутър Кинг, след Виетнам и „Уотъргейт“ страната просто бе уморена от всичко това.