Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

— Съжаляваш ли? Съжаляваш ли, че стана това… че позволи да стана Старбък? Не можах ли да се справя със задълженията си? — Той вече не беше дързък:

— Не, не съжалявам. Това беше неизбежно. — Съжалявам обаче, че беше неизбежно… Тя успя да се усмихне, да отговори на момчето, което беше откраднало гласа на Старбък. — Ти се справи много добре. — Прекалено добре. — Свали си маската, Старбък.

Той вдигна ръка, свали от главата си черния шлем и го тури под мишница. Тя се усмихна при вида на великолепната му разпиляна коса. Красивото му лице бе все същото — свежо и младежко,… не, не съвсем същото. Вече не. Не повече от нейното собствено лице. Очите й престанаха да се усмихват. Тя видя как и неговата усмивка угасна. Гледаха се мълчаливо и мислеха за изминалото време.

Накрая той се съвзе и придоби котешка самоувереност.

— Имаш ли нещо против, ако седна? Беше дълъг ден.

— Разбира се, седни. Сигурна съм, че е измерително човек да се въргаля в покварата ден след ден така старателно като теб.

Той се намръщи, докато сядаше на един от столовете, оформени като крило, по средата между бюрото и вратата.

— Скучно е. — Той неочаквано се наведе напред. — Всяка минута изглежда като година, адски скучно ми е, когато съм далеч от теб. — Отново се изправи неспокойно, безнадеждно премятайки в ръка чуждоземния медал, който се полюшваше сред коприната на полуотворената му риза.

— Нямаше да ти е скучно, ако беше се заел да създадеш проблеми на полицията… на жената, която стана причина Муун да се изгуби и за двама ни. — Тя се опита гласът й да прозвучи делово, като превръщаше емоцията си в оръжие за наказание… Кого?

Той вдигна рамене.

— Повече бих се радвал, ако можех да видя някакви резултати. Тя все още си заема поста.

— Разбира се, че го заема. И ще остане там, за да изпие всичката горчилка. Всеки ден, вместо да жъне лаври, ще ходи боса по натрошени стъкла… Остани утре в двореца и ще ти дам възможност да я видиш.

— Не. — Изведнъж той погледна към краката си. Тя се изненада като видя, че лицето му гори. — Не, въпреки всичко не желая да гледам това. — Ръцете му се спуснаха до колана да потърсят нещо, което отдавна не беше там.

— Както желаеш. Ако въобще знаеш какво желаеш — каза тя полукритично, полузагрижено. — Трябва да ти кажа, че Палу Тийон се държи по-упорито, отколкото мога да си представя. Каквато е нежна, мислех че досега трябваше да прояви по-силно безпокойство. Сигурно отнякъде получава подкрепа.

— Гъндалийну. Един от инспекторите. Другите го мразят за това. Но той не дава пукната пара, защото се смята за по-добър от тях.

— Гъндалийну? О-о, да… — Еъриенрод погледна надолу, към диктофона. — Ще имам това предвид. Има и един друг чуждоземец. Казва се Енгенит. Той има плантация някъде далеч по бреговата линия. Разбрах, че му е била на гости. Една дружба на съмнителна основа… — Тя поглади коси, като гледаше фреските зад главата на Старбък: бялата зимна буря, която се спускаше от заледени върхове към долината над едно самотно зимно имение. — От неговата плантация никога не е събирана жетва, нали?