Феноменът НЛО ((хипотези, факти и нови загадки))
- Автор: Александров Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Феноменът НЛО ((хипотези, факти и нови загадки))». Краткое содержание книги:
V_t = C0 × sqrt(C0),
където скоростта на светлината във вакуум се измерва в метри за секунда, или V_t = 17315 C0.
Публикуваната от Айнщайн, Подолски и Розен разработка през 1934 г., известна във физиката като парадокса АПР, теоретично допуска съществуването на така нареченото мигновено взаимодействие, което се извършва със скорост, по-голяма от скоростта на светлината между две частици, раздалечени в пространството. Нобеловият лауреат по физика за 1965 г. Ричард файнман също допуска съществуването на частици тахиони, които винаги се движат със скорост, по-голяма от скоростта на светлината във вакуум. За такива частици светлинната бариера ще бъде същият такъв ограничителен праг, какъвто е той и за реалните частици в нашето пространство.
За първи път експериментално потвърждение на парадокса АПР е получено официално през 1982 г. от френския физик Ален Аспе. Той се натъква на свръхсветлинна комуникация между две частици в лабораторията си в Орсе, близо до Париж.
През 1983 г. американските астрономи Ръсел Хюло и Джозеф Тейлър от Принстънския университет в Ню Джърси успяха да открият, макар и по косвен начин, съществуването на гравитационните вълни, генериращи се от двойния пулсар с компонента 1913+16.
Пулсарите представляват неутронни звезди, които излъчват през около една секунда радиоимпулси със строга периодичност, и са открити през 1964 г. Вследствие на ефекта на Доплер честотата на радиоимпулсите на пулсара 1913+16 се увеличава или намалява в зависимост от това, дали той при орбиталното си движение се приближава или отдалечава от земния наблюдател. Това изменение на честотата зависи от скоростта и от периода на орбиталното движение на 1913+16. Продължителните наблюдения на двамата учени са показали, че този период също се променя, но само в една посока, като намалява с около 76 микросекунди за период от една година. Това намаление е белег, че двойната система, състояща се от две компактни неутронни звезди, генерира гравитационни вълни, тъй като само гравитационните вълни биха могли да бъдат факторът, който довежда до намаляването на енергията на тази двойна звезда. Заради непрякото откриване на вълните на гравитацията Хюло и Тейлър получиха Нобеловата награда по физика за 1993 г.
Предположение второ. Корабите на извънземните цивилизации, които ни посещават, вероятно не се ускоряват до скоростта на светлината C0, а създават около себе си вихрово поле, което ускорява част от вакуумната микроструктура около тях до скорости до и много пъти над C0. Подобно на къртиците те дълбаят тунел в пространството около тях и във тях, което им дава възможност да влязат в пространствен тунел на тахионните носители. Скоростта на движение в този тунел би била комплексна величина, тъй като времето и координатите също стават имагинерни величини. Реалната компонента на скоростта за външен в случая наблюдател в нашето пространство би била от порядъка на 17315 C0. Тоест разстоянието до най-близката тройна звезда до Слънцето Алфа-Кентавър, намираща се на около 4,3 светлинни години, подобен кораб би преодолял за приблизително 7832 секунди, или за около два земни часа.
Предположение трето. Масата на ускоряващия се кораб би била станала равна на безкрайност само ако скоростта на кораба стане равна на скоростта на светлината. При достигане на половината от скоростта на светлината във вакуум масата на ускоряващия се кораб би нараснала само с около 15%, а при достигане на 90% от граничната скорост на светлината масата му би нараснала около 2,3 пъти спрямо началната стойност. При 99% от C0 това нарастване би било около 7,1 пъти, тъй като зависимостта е квадратична. Ако съществува възможност да се ускори космическият кораб или пространството около него от скорост C0 — 1% до C0 + 1% така, че преходът през енергетичната бариера C0 да се прескочи като забранена зона с тунелен полеви преход за нищожно кратко време от порядъка на милиардна част от секундата, то мощността, необходима за прескачане на този енергиен праг, би била напълно нормална и измерима величина.
Предположение четвърто. При достигане от даден космически кораб на скорост, съвсем близка до C0, времето в него би престанало почти да тече само за електромагнитните взаимодействия и техните носители базисните фотони. Що се отнася до гравитационните взаимодействия и техните носители тахионите, би следвало да се отбележи, че те биха придобили при такава скорост нищожна комплексна съставка, която само би леко забавила протичането на времето при тях.
Предположение пето. При достигане на скорост
V = 1,4142135 C0
масата на космическия кораб би станала комплексна величина с реална инверсна и близка спрямо първоначалната по големина гравитационна маса в пространството. Освен масата в случая комплексна величина става и времето, което за своята електромагнитна компонента започва да тече с обратен знак. При достигане на подобна скорост корабът почти изцяло би преминал в допълнителното на нашето пространство „Д“-измерение. Характерното за този допълващ ни свят би било, че всички трансформации като „С“ — на заряда, „Р“ — на четността и „Т“ — на времето, които не са инвариантни в нашия свят (като откритото от китайските учени Ли и Янг незапазване на четността при кобалт-60 например в нашия свят), в „Д“-пространството се компенсират така, че възстановяват общата симетрия в обединеното „Ф-Д“-измерение. Вероятно в „Д“-измерението така наречената термодинамична стрела на времето, определена от законите на термодинамиката и водеща до постоянно нарастване на ентропията и енталпията в нашия свят, би претърпяла съществен обрат.