Заложникът
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложникът». Краткое содержание книги:
Съпругата на дипломат е отвлечена в Аржентина, а съпругът й е убит пред очите й. Децата им ще бъдат следващите, такова е предупреждението, ако тя не каже къде е брат й, дипломат от ООН, замесен в нечисти сделки, свързани с програмата „Петрол срещу храни“. Липсва огромна сума пари и ръце от всички краища на света се протягат, за да ги вземат. Те няма да се поколебаят нито за миг да пролеят кръвта на всеки, който се изпречи на пътя им…
— Нямам никаква представа — призна Чарли и протегна ръка, за да вземе, автомата. — Дай ми го. Ще ти покажа как работи.
Бритън го подаде на Кастило. Той извади пълнителя и провери дали в цевта има патрон.
— Внимавай, Джак. Може да ти се наложи да го използваш — предупреди Кастило.
— Слушам те най-внимателно — отвърна Бритън.
— Това е „Мадсън“ S53 — започна Кастило. — Калибър деветмилиметров „Парабелум“. Дъгов пълнител с трийсет патрона. Има режим за автоматична и единична стрелба. Нали си стрелял с автоматично оръжие?
— Да, но не с това.
— Много хора харесват „Мадсън“ — обясни Кастило. — Стреля от отворена цевна кутия, с други думи, за да изстреляш куршум, дърпаш затвора от горе и назад. Ако пълнителят е зареден, затворът ще отвори цевната кутия, вкарвайки го в действие, и така произвежда изстрел. После затворът се връща в задна позиция. Произвежда 650 изстрела в минута. Пълнителят е с 30 патрона, двуредов.
Върна оръжието на Бритън.
— Спусни предпазителя.
Джак го послуша.
— Сега можеш да върнеш предпазителя. — Остана да го наблюдава, докато пълнителят щракна на място.
— Готово — обади се Бритън.
— Браво — похвали го Кастило. — Сега го остави внимателно. В момента няма да ти трябва, а аз искам да си изям сандвича. Ти гладен ли си, Джак?
— Не, благодаря.
— Сигурен ли си? Сандвичите ми изглеждат добре. — Кастило посегна да си вземе.
Кастило тъкмо дояждаше огромно парче невероятно вкусен apfelstrudel — „Защо ли се изненадвам? Нали сме в Немската болница“, — когато на вратата се почука. Едър мъж в цивилни дрехи влезе и подадена полковник Мунц малък пластмасов плик.
— Полковник, едни американци търсят сеньор Кастило.
Мунц не отговори веднага. Стискаше плика. Кастило видя, че в него са прибрани две гилзи.
— Има и други, нали? Няма да ни свършат работа в съда.
— Общо са двайсет и четири, полковник. Все още търсим. Възможно е някои от свидетелите да са си взели за сувенир.
Мунц отвори плика и извади гилзата, огледа я внимателно и я подаде на Кастило.
— Израелски — каза той. Същите като онези на „Авенида Томас Едисън“ в таксито.
Кастило взе гилзата и я подаде на Бритън.
— Вече имаме убедително доказателство, че през 1999 година израелците са произвеждали муниции.
Мунц му се усмихна.
— Не се усмихвай — отсече Кастило. — Не мога да измисля за какво друго доказателство могат да ни послужат. — Погледна Бритън. — Само от любопитство искам да видя с какво е зареден „Мадсън“ на посолството.
Бритън извади пълнителя, измъкна един патрон и огледа основата му.
— Израелски, 1992 година.
— Убедително доказателство, че лошите разполагат с по-нови муниции от добрите — отвърна Кастило. — Не че има значение, но започвам да се питам дали ще имаме шанс да отвърнем на огъня.
— Искаш ли ги? — кимна Мунц.
— Да, благодаря — отвърна Кастило и взе пластмасовия плик, взе гилзата от Бритън, пусна я вътре, затвори плика и го пусна в джоба си.
— Американци ли каза, че ме чакат? — обърна се той към подчинения на Мунц.
— Si, senor.
Кастило даде знак да ги въведат.
Бяха двама — един цивилен — Кастило го помнеше от брейнсторминга, но така и не бе запомнил името му — и пехотинец. Мъжът в средата на двайсетте бе с маслинова кожа и Кастило реши, че е от агентите на Агенцията за борба с наркотиците. Носеше пушка „М–16“.
Пехотинецът бе в зелена униформа, на колана му висеше кобур с „Берета“ и имаше чин ефрейтор.
— Аз съм Кастило. Мен ли търсите?
— Солес, господин Кастило. Агенция за борба с наркотиците. Казаха ми да се явя при вас и да чакам заповедите ви.
— Говорите ли испански, господин Солес? — попита Чарли на испански.
— Говорех го, преди да науча английски — отвърна Солес на испански.
Кастило забеляза акцента му.
— От Тексас сте, нали? Откъде? — продължи да пита той на испански.
— От Сан Антонио, сеньор.
— И аз.
— Да, господине, знам.
— Откъде?
— Баща ми е Антонио Солес, господине. Вие го познавате.
Антонио Солес бе един от помощниците във фермата на дядо му, който работеше и в офиса, и из фермата и бе сред мъжете, които носеха ковчега на погребението на дон Хуан Фернандо Кастило. Чарли веднага си представи едрия мургав мъж, застанал над отворения гроб, сълзите, рукнали по бузите му.
— Познавам го, разбира се. Той как е?
— Все още се грижи за дон Фернандо — отвърна с усмивка Солес.
Чарли не го разбра в първия момент. След това се усмихна.
— Откога дебелият ми грозен братовчед се нарича „дон Фернандо“?
— Хората започнаха да се обръщат към него по този начин, след като дон Фернандо почина. Все още не му харесва. Но пък на доня Алисия й допада.