Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
— О, по дяволите! Бъди така добъ-ъ-ър!…
В този момент дъждът изведнъж секна. Надигнах се от леглото, приближих се до остъклената врата и видях, че небето постепенно се прояснява и от него бликва светлина на странни, неописуемо красиви струи, преливащи в цветовете на дъгата. Членове на персонала вече се суетяха по тенис-кортовете, свиваха брезентите и препускаха подир широки каучукови гребла, докато облечени в бяло мъже и жени търпеливо ги изчакваха да приключат.
Излязох, без да пророня дума. Поех към светлините по алеи, виещи се сред стълпотворение от екзотични растения — същинска джунгла, но изключително грижливо поддържана, по малки мостчета със смътно японска архитектура, като примигвах, когато се разминавах с някоя покрита с бижута жена, или благодарях на типовете от охраната, които изключваха уоки-токитата си, за да ми пожелаят приятна вечер.
Имаше огромен басейн, син, щедро осветен и обзаведен със също толкова внушителен бар. Изкачваш няколко стъпала и откриваш още един, със същите размери, но във формата на бобено зърно. Третият беше направо колосален.
Имах чувството, че представлява сърце или нещо като сладоледена фунийка с големината на къща. Макар че бурята бе стихнала само преди миг, тук вече гъмжеше от народ и почти всички столове в бара бяха заети. За да се види океанът, трябваше да се отиде още по-нататък.
Там вече нямаше нито светлина, нито жива душа. Шумът на прибоя поглъщаше музиката, сиянието на басейните не стигаше дотук и всичко, което се намираше зад гърба ми, изчезна. Приклекнах за миг, за да огледам теченията, налитащите диагонално вълни, низите пяна, които се накъсваха в далечината и се сливаха отново до безкрай. После вдигнах очи към небето — все тъй мрачно, възвиолетово и преливащо на хоризонта в страховита грамада облаци, кой от кой по-огромен и зловещ — и за първи път забелязах ято пеликани в полет.
Фин ми бе говорил за тях. Веднъж бяхме отскочили до Нантъкет, за да докараме лодката на някакъв тип, който бързаше да вземе самолета за Бостън, и там си бях купил една бронзова фигурка на пеликан. Нямах колекционерски наклонности и открай време се отнасях с особено недоверие към тези вещи, които само ви тровят живота, но този път не се поколебах нито за миг. Излизахме от Whailing Museum и исках да изпратя нещо на дъщерите си. В един антикварен магазин бях избрал две остриета на харпун, красиви и жестоки, надявайки се, че посланието ми ще бъде разбрано. Защото дълг на бащата е да посвети децата си в същината на живота. И в момента, в който се канех да платя, попаднах на пеликана. Не знам дали ми проговори, или ми бе принадлежал в някакъв друг живот, но неочаквано за себе си го купих, докато опаковаха харпуните ми.
Не беше голям, събираше се в ръката ми. Фин го наричаше Eastern Pelican. Бил виждал същите по крайбрежието на Калифорния, но от тази страна рядко прелитали оттатък Уилмингтън, в Северна Каролина. За разлика от европейските си събратя бяха сиви, по-дребни и по-бързи. Страхотни рибари! — добави той. — Чувал ли си легендата?
Знаех и какво символизира. Но не затова го купих. Впрочем ако имаше някаква причина, то тя ми беше неизвестна. Просто ми се стори, че когато взех моя пеликан в ръка, разсъдъкът ми замря, сякаш парализиран от неведом порив, изтръгнал се от дъното на душата ми. Спомням си вълнението, което изпитах, докато го прибирах в джоба си, и онази малко тъжна радост, която се разсея едва след като излязохме в открито море.
Тази вечер отначало забелязах само черна линийка, изнизала се внезапно от един доста нисък облак, но не това ме накара да трепна, а чувството на признателност, което изпитах — същото като онова в магазина. Именно така разбрах, че са пеликани, и то преди да ги различа достатъчно, за да се убедя, че не ги бъркам с ято диви патици.
Летяха зигзагообразно. И най-незначителното отклонение на водача незабавно биваше повтаряно от останалите, при това с абсолютна точност. Силуетите им напомняха загадъчни летателни апарати. Имаха необичайна, изумителна и дори малко смешна форма. Но миг след това бихте се заклели, че никога не сте виждали нещо толкова красиво, бихте скочили на крака и бихте запазили всичко това само за себе си.
Случката не ме накара да се разбъбря по време на вечерята. Подхвърлих само няколко думи на Оли и той се усмихна с разбиране. Джулета изсумтя: И какво толкова интересно им имаше на тия пеликани? Когато й отговорих, че е нямало нищо интересно, тя ме изгледа така, сякаш бях селският идиот.
След вечерята реших да остана сам. Не възнамерявах както някои да отида да играя тенис, едва-що станал от масата. Нито пък да се забия в нощния клуб. Джулета се опита да ме замъкне на басейна, но нямах никакво желание да спасявам живота й за втори път. Да пийна една чашка ми изглеждаше единственото усилие, на което бях способен. Тъй че известно време й правих компания, но когато стигнахме до бара, я зарязах.