Петдесет нюанса сиво

Крисчън се върна в стаята. Не можех да събера сили да го погледна в очите.

- Намерих бебешко олио. Дай да ти намажа дупето.

- Не, няма нужда. Ще се оправя.

- Анастейжа каза заканително той и аз бях на път да врътна оная физиономия, заради която изядох боя, но спрях. Станах с лице към леглото. Той седна до мен и леко свали бельото и клина ми. „Свали гащи, обуй гащи. Като курва" отбеляза горчиво подсъзнанието ми. Казах му да върви на майната си. Крисчън пръсна малко бебешко олио в ръката си и после много внимателно го втри в кожата ми. Не знаех, че това олио е многофункционално! И за почистване на грим, и за намазване на напляскани до кръв задници!

- Обичам да докосвам кожата ти каза той, а аз трябваше да призная пред себе си, че чувствата са взаимни.

- Готово каза той след малко и дръпна гащите ми нагоре.

Погледнах часовника на стената. Беше десет и половина.

- Тръгвам.

- Ще те изпратя. Все още се срамувах да го погледна.

Тръгнахме към вратата. За щастие Кейт не беше у дома. Предположих, че все още е на вечеря с родителите си и Итън. Бях благодарна, че не е тук и не е чула моите животински стонове.

- Не трябва ли да се обадиш на Тейлър? попитах, като старателно отбягвах да го погледна в очите.

- Тейлър е тук от девет.

Трябваше ми огромно усилие на волята, за да го погледна. Но в крайна сметка се насилих. Той ме гледаше с учудване и възхищение.

- Не се разплака, нали? И внезапно ме грабна и започна трескаво да ме целува.

- Неделя... прошепна срещу устните ми и думите му прозвучаха едновременно като обещание, но и като заплаха.

Гледах го как се отдалечава и как се качва в колата си. Не погледна назад. Затворих вратата и останах сама в апартамента, в който щях да прекарам само още две нощи. Никога не се бях чувствала толкова безпомощна. Тук бях живяла щастливо почти четири години, а днес, за първи път в живота си, се почувствах самотна, нещастна и ужасно притеснена в моята собствена компания, която досега бях предпочитала. Винаги преди тази нощ. Толкова ли много се бях променила? Усещах, че някъде дълбоко в мен всичко се събира като в бездънен кладенец и всеки миг този кладенец ще прелее през очите ми. Какво правех, по дяволите!? А най-смешното беше, че дори не можех да си седна на задника и да се нарева. Знаех, че е много късно, но реших да се обадя на мама.

- Как си, детето ми? Как мина церемонията? развика се тя ентусиазирано. Гласът й беше като балсам, като бебешко олио за душа.

- Извинявай, че звъня толкова късно прошепнах. И млъкнах.

- Какво има, Ана? попита тя много сериозно.

- Нищо, мамо, само исках да те чуя.

Тя помълча, после с много мек и успокоителен глас попита:

- Кажи ми, Ана. Какво има? Моля те! Знаех, че наистина я е грижа. И сълзите ми потекоха, съвсем неканени. Толкова много бях плакала през последните няколко дни. И така често.

- Ана, моля те, тревожиш ме.

Поех дълбоко дъх.

- О, мамо, заради мъж е. Той е толкова различен от мен... не зная дали трябва да останем заедно... но толкова го харесвам...