Кресчендо

По небето се стелеше мрак, който затъмняваше бледото зарево, гаснещо на хоризонта. Бързо се запътих към изхода на парка. Виждах изхода пред себе си. Вече почти се бях измъкнала от тълпата, когато забелязах Скот да крачи пред портата. Очите му оглеждаха потока от хора, влизащи и излизащи от парка. Беше се досетил, че съм избягала през тоалетната и сега ми преграждаше единствения изход. Паркът беше ограден от висока телена ограда, увенчана с бодлива тел, така че единственият начин да излезеш беше през портата. Аз го знаех и Скот го знаеше.

Рязко се завъртях и отново се слях с тълпата, като през няколко секунди се обръщах и проверявах дали Скот не ме е забелязал.

Отправих се дълбоко във вътрешността на парка, понеже смятах, че е в мой интерес да стоя колкото може по-далече от Скот. Можех да се скрия в тъмната зала на смеха до идването на полицията, или пък да се кача на виенското колело, откъдето да виждам Скот и да го държа под око. Всичко щеше да е наред, стига да не погледне нагоре. Разбира се, ако ме забележеше, нямаше да имам друг изход — той щеше да ме чака долу. Реших да продължа да се движа, странейки от най-оживените места, и просто да чакам.

Пътеката се разклоняваше на въртележката и едното разклонение тръгваше към водните атракции, а другото — към влакчето на Архангела. Тъкмо завивах натам, когато го забелязах. Скот също ме видя. Бяхме на две успоредни алеи, разделени от катапулта. Момче и момиче тъкмо се настаняваха на столовете и за миг прекъснаха зрителния ни контакт. Възползвах се от този момент и хукнах.

Проправих си път през тълпата, но алеите бяха толкова претъпкани, че се налагаше често да спирам. Още по-лошото беше, че пътеките в тази част на парка бяха оградени от високи храсти, които принуждаваха всички да се движат в лабиринт от завои. Не се осмелявах да погледна назад, понеже знаех, че Скот е някъде наблизо. Нямаше да дръзне нищо да ми направи пред толкова много хора, нали? Тръснах глава, за да прогоня тези мисли, и вместо това се запитах накъде да поема. Бях идвала на Делфик три-четири пъти и все нощем, затова не познавах добре мястото. Ядосвах се, че на влизане не бях взела карта. Струваше ми се ирония на съдбата, че преди трийсет секунди бягах от изхода, а сега само той ми беше в главата.

— Ей, внимавай!

— Извинете — казах задъхано. — Накъде е изходът?

— Да няма пожар?

Помъчих се да си проправя път през тълпата.

— Извинете, трябва да мина… извинете ме.

Зад храстите светлините на различните атракции проблясваха в тъмното. Спрях на един разклон и опитах да се ориентирам. Наляво или надясно? Откъде щях да стигна до изхода по-бързо?

— Ето те и теб — усетих в ухото си топлия дъх на Скот. Той обхвана шията ми с ръка и остри студени тръпки започнаха да рикошират между костите ми.

— Помощ! — изпищях инстинктивно. — Някой да ми помогне!

— Приятелката ми — обясни Скот на неколцина човека, които спряха. — Играем си такива игрички.