Кресчендо

Експлозия избухна в ухото ми. Толкова се стреснах, че се спънах и паднах на колене. Или пък го направих инстинктивно, защото край мен имаше и други хора, които бяха залегнали. За един миг настана зловеща тишина, после хората запищяха и се разбягаха във всички посоки.

— Той има пистолет!

Думите се сляха в ушите ми и прозвучаха някъде от много далеч.

Макар че нито една частица от тялото ми не го искаше, бавно се обърнах. Скот беше притиснал гърдите си отстрани — на ризата му беше цъфнало чернено петно. Устата му беше отворена, очите му бяха ококорени от шока. Строполи се на колене и на няколко метра зад него видях човек с пистолет. Риксън. До него беше Ви, закрила устата си с ръка, пребледняла като платно.

Настана пълен хаос от обезумели ръце и крака и от смразяващи кръвта викове и аз се дръпнах встрани от пътеката, за да не ме стъпчат.

— Той ще се измъкне! — чух да крещи Ви. — Някой да го хване!

Риксън стреля няколко пъти, но този път никой не се строполи. Всъщност напливът към изхода се засили. Изправих се и погледнах натам, където за последен път бях видяла Риксън и Ви. Изстрелите все още отекваха в ушите ми, но разчетох думите, отронили се от устата на Риксън. Насам. Той размаха свободната си ръка във въздуха. Сякаш на забавен каданс преодолях тълпата и хукнах към него.

— Какво ти става, по дяволите? — пищеше Ви. — Защо го стреля по него?

— Граждански арест — обясни Риксън. — Пач ми каза да го направя.

— Не можеш да стреляш по хората, понеже Пач ти е заповядал! — гледаше го обезумяло Ви. — Ще те арестуват! Какво ще правим сега? — застена тя.

— Полицията идва насам — казах. — Знаят за Скот.

— Трябва да се махаме от тук — истерично размаха ръце Ви и направи няколко крачки, но се завъртя и се върна там, откъдето беше тръгнала. — Ще закарам Нора в полицията. Риксън, ти доведи Скот, но не стреляй повече. Вържи го, както го върза предния път.

— Нора не може да излезе през изхода. Той точно това очаква. Знам друг начин да се измъкнем. Ви, докарай доджа и ни чакай в южния край на паркинга до контейнерите за смет.

— Вие как ще стигнете дотам? — попита Ви.

— По подземните тунели.

— Има подземни тунели?

— Побързай, миличка — целуна я той по главата.

Тълпата се беше разпръснала и алеите бяха опустели. Все още чувах паникьосани викове, но ми се струваха страшно далеч. Ви се поколеба, после кимна решително:

— Само побързайте, нали?

— Под къщата на смеха има машинно отделение — обясни ми Риксън, докато се отдалечавахме бързо по противоположната пътека. — Има врата към тунелите под Делфик. Скот може и да е чувал за тунелите, но дори да се досети къде сме, няма как да ни намери. Там долу е същински лабиринт, дълъг километри. — Той ми се усмихна притеснено. — Не се тревожи, Делфик е построен от паднали ангели. Аз не съм участвал, но някои от приятелите ми помагаха. Познавам лабиринта като петте си пръста. Е, в по-голямата му част.