Изчезналата Библиотека

Най- прочутият елемент на Божествените училища е таванът. Изграден в така наречения перпендикулярен стил, той представлява готически свод с ребра, покрит от единия до другия край със стотици странни загадъчни символи, някои от които висят надолу. Едва ли не оставаш с впечатлението, че таванът има пръсти и посяга надолу към хората. Емили си спомни леко зловещото чувство, което изпита, когато го видя за първи път, докато слушаше как преподавателят от колежа споменава нещо за човека, който го е замислил: майстор масон на име Уилям Орчард.

Никой не знаеше какво точно изразяват странните символи на Божествените училища и фактът сам по себе си бе достатъчен да породи безброй теории за конспирация. Някои гравюри очевидно са емблеми на къщи и колежи от времето на построяването на сградата; други вероятно са инициалите на дарителите, допринесли за издигането й. Но имаше и такива -десетки, стотици, - които чисто и просто си оставаха загадка. Очевидно не означаваха нищо и това постоянно запленяваше посетители и тълкуватели.

Емили отново погледна към втория символ, който Холмстранд й бе оставил тук, в стаята на Ататюрк. Фразата Пълен кръг: божественият таван на Оксфорд и домът на Библиотеката очевидно насочваше към Божествените училища. Арно не би могъл да се изрази по-ясно. А новият символ, разсъждаваше Емили, почти със сигурност е някой от изваяните в сложната украса на тавана на залата.

Изведнъж тя се сепна от гласове някъде по дългия коридор. Внезапно осъзна в какво опасно положение се намира. Седеше на диван - обезобразен диван - в една от най- почитаните стаи в Турция. Не можеше дори да си представи какво я очаква, ако я открият. Беше чувала доста неща за турските затвори... и никое от тях не беше ху баво. При това затворът беше в най-добрия случай. Ако гласовете бяха на двамата мъже в сиви костюми, които бе зърнала на корабчето, всичко щеше да стане много, много по-лошо.

Емили бързо върна възглавницата на мястото й над драскотините на Арно, прекоси стаята, прекрачи над червеното въже и се върна в коридора. Забави се достатъчно, за да разбере откъде идват гласовете, които сега ставаха все по-силни, и тръгна в противоположна посока. Надяваше се да са служители в музея, които правят вечерна обиколка, или други посетители на семинара, решили да пропуснат лекцията. И в единия, и в другия случай обаче не желаеше да я видят. Сега, когато бе открила какво й е оставил Арно, целеше единствено да се махне оттук и да стигне до някое сигурно място.

Вървеше през разкошните зали и най- накрая се озова обратно на централното стълбище. Бързо слезе по него и зави зад ъгъла към главното фоайе. От другата страна на огромното помещение беше вратата, която щеше да я изведе на истанбулските улици.

Но от дясната й страна, зад една от колоните до широките первази на залата стояха двамата мъже в сиви костюми.

Този път погледът на Емили се кръстоса с погледа на единия. Каменното изражение на мъжа не се промени, но той се извърна, за да застане лице в лице с нея. Сякаш свързани с вълшебна нишка, и другият мъж се обърна едновременно с първия. Вече не се опитваха да останат незабелязани