Повелителят на сребърния лък

- Нямах време да го напоя с масло и да го хвърля горят някоя скала. Но може би имаш и други синове. Ще трябва да разбера.

Думите разкъсаха Хабусас като огнени камшици.

- Не ги наранявай, Хеликаон! Умолявам те!

- Тя умоляваше ли? - попита дарданецът с неестествено спокоен глас. - Молеше ли царицата за живота на нейния син?

- Моля те! Ще сторя всичко! Синовете ми са моят живот! - Хабусас падна на колене. - Моят живот за техния, Хеликаон. Те не са ти сторили нищо.

- Животът ти вече ми принадлежи. - Златния извади меча си и го допря до гърлото му. - Но ми кажи къде да намеря Коланос и може и да съм милостив към децата ти.

- Тръгна си оттук преди три дни. Очакваме го напролет с петдесет кораба. Не зная къде е сега. Кълна се. Бих ти казал, ако знаех. Питай ме каквото друго пожелаеш. Каквото и да е!

- Много добре. Коланос ли подпали брат ми и го хвърли от скалата?

- Не. Той само даде заповедта.

- Кой го направи?

Хабусас се надигна на крака.

- Ще ти кажа, ако обещаеш да не убиваш семейството ми.

- Само ако повярвам на думите ти.

Асириецът се изпъна до пълната си височина.

- Аз подпалих момчето. Да, и аз изнасилих царицата. Писъците и на двамата ми доставила удоволствие и ми се иска да можех да живея достатъчно дълго, за да се изпикая върху прахта ти.

Хеликаон остана неподвижен и Хабусас видя едно мускулче по челюстта му да трепери. Надяваше се, че ще бъде достатъчно разярен, за да го убие с един удар в гърлото. Но нямаше късмет. Хеликаон отстъпи и прибра меча си.

- Сега ще ме изгориш ли, копеле?

- Не. Ти няма да гориш.

Дарданецът се обърна и извика двама войници. Те изблъскаха Хабусас обратно към портите на укреплението. Срязаха въжето, с което бе вързан. Той веднага вдигна ръце и събори единия войник. Другият го удари по главата с дръжката на копието си. Отслабнал от загубата на кръв, Хабусас залитна. Втори удар го запрати в безсъзнание на земята.

Събуди го изпепеляваща болка, която започваше от китките и стъпалата му, за да продължи в ръцете и краката. Той отвори очи и извика. Беше разпънат и закован за дървените порти. От прободните рани капеше кръв и той усещаше как медните шипове стържат по костите му. Опита се да изпъне крака, за да отслаби напрежението от осакатените си ръце. Заля го агонизираща болка и той изкрещя. Стъпалата му бяха изкривени неестествено и осъзна, че и те са заковани за портите.

Видя, че пред него стои Хеликаон. Всички други войници бяха изчезнали.

- Виждаш ли корабите? - попита дарданецът.

- Виж… виждам ги…

- Утре призори всички жени и деца на този остров ще бъдат там, за да станат роби. Но няма да търся семейството ти, нито ще им отмъщавам. Те ще живеят.

И с тези думи той си тръгна. Надигна се вятър и нежно разлюля дървената порта. Хабусас изстена, когато гвоздеите разкъсаха плътта му. Въртенето на вратата му позволи да види, че някой е преместил телата на хората му. Бяха извлечени до къщите наблизо и заковани за врати и огради. Някой бяха окачени и направо по стените, а други висяха от въжета, провесени от горните прозорци.