Върховното кралство [Рицарят]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:
Лорн му махна да дойде при тях.
— Кой е той? — попита Вард.
— Лиам. Първият ми новобранец. Всъщност след теб.
Лорн ги представи един на друг и Лиам не можа да прикрие смущението си, когато разбра кой стои пред него. Рейк Вард беше не само ковачът на Върховния крал, този, който изработваше неговите оръжия и доспехи, този, от когото — до голяма степен — животът на Ерклант II беше зависил на бойните полета. Той беше и другар по оръжие на краля в няколко войни — героични и славни — в началото на неговото царуване.
Като разбра какво става, Вард приятелски и съучастнически намигна на Лиам.
— Всичко е наред — каза той, добродушно усмихнат. — Щастлив съм да се запозная с теб.
— За мен… за мен е чест.
— Ще ти мине след няколко чашки… А този? Друг новобранец?
Вард сочеше Дарил, който се приближаваше — грейнал и любопитен — с Исарис в ръце.
— В известен смисъл — отвърна Лорн. — Прави ми компания от няколко седмици и не мога да се оплача от него. Другият е Дарил — моят… оръженосец.
— Здравей, Дарил.
— Добър ден, месир.
Котето се измъкна от ръцете на момчето и отиде да види каква беше тази нова каруца и новият кон, който я теглеше.
Лорн хвана Вард за ръката.
— Ела. Ще ти покажа ковачницата. Или по-скоро това, което е останало от нея.
Те се отдалечиха.
Опряна на крепостната стена, ковачницата беше напълно изоставена, както и всичко останало в Черната кула. Стояха стените и няколко греди, покривът отдавна се беше срутил.
Със скръстени ръце и рамо, опряно на рамката на вратата, Лорн гледаше Вард, докато той обикаляше ковачницата, като прескачаше боклуци и храсталаци, разглеждаше огнището, чийто комин все още храбро се извисяваше. Лорн използва това време, за да разкаже на Вард основните неща. Разказа му за Сибелиус, за Андара, за префекта Йоргаст и за това, което знаеше за живота в квартала на червените павета. Вард слушаше мълчаливо, без да прекъсва своя оглед. Накрая хвърли презрителен поглед към наковалнята, покрита с ръжда и бръшлян, който се виеше сред развалините.
Лорн изчака малко, после попита:
— И какво? Нае? Предпочете да остане, така ли?
Вард вдигна рамене. Но жестът не говореше за незнание, а по-скоро за притеснение какво да отговори.
— Всъщност тя напусна Цитаделата малко след като ти замина.
— Къде отиде?
— Не зная съвсем. Ние… ние малко се поскарахме.
— За какво?
Друго притеснено вдигане на рамене.
— Тя не беше доволна, че приех предложението ти да се включа в Ониксовата гвардия на моята възраст. Но най-вече тя… — страхувайки се, че е казал твърде много, Вард се мъчеше да намери точните думи. — Взе решение, което аз не одобрявам.
Предпазливостта на стария ковач заинтригува Лорн.
— Ама защо е всичката тази потайност? — попита той.
— Това си е нейният избор… — каза Вард против волята си.
Лорн реши да не настоява повече, но Вард сам добави:
— Възпитах я да бъде независима, сама да взема решенията си. Нямаше да тръгна да ѝ преча да направи това, което иска, под претекст, че не ми харесва, нали?
Сякаш търсеше опора, отговор, който Лорн нямаше. Тогава, внезапно засрамен, че за момент беше показал слабост, старият ковач сведе очи, докато Лорн не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи, изправен пред безпокойството на един баща.
Настъпи мълчание, което продължи доста дълго.
После Лорн взе решение, което облекчи и двамата, и каза все едно нищо не се е случило:
— Мислиш ли, че ще можеш да направиш нещо от това място?
Старият ковач разгледа за последно разрушената ковачница, преди да потвърди с вид на познавач:
— Скоро моята наковалня ще пее тук.
След Вард дойдоха и други.
Идваха с напредването на лятото и на скелетата около Черната кула. Повечето идваха, привлечени от мълвата. Андара пращаше непрестанно хората си да късат обявите, но скоро вече не беше необходимо да ги заменят. Мълвата се носеше от уста на уста, най-вече сред войниците и ветераните, изпитващи носталгия по изгубената слава на Върховното кралство. Казваха си, че има нов Пръв рицар на кралството, който набира хора за Ониксовата гвардия. Някакъв луд може би. Но до този луд беше Рейк Вард — един от последните верни хора на Върховния крал…
Така всяка седмица довеждаше нови кандидати.
Лорн ги приемаше в присъствието на Вард, до когото се допитваше с поглед, когато се колебаеше. Често само един поглед му беше достатъчен, за да отстрани някой доброволец. Искаше мъже, способни да се бият и да яздят. Но и да се подчиняват и да понасят и умора, и болка. Но най-вече търсеше мъже, обзети от идеал, мъже на честта и на дълга, които бяха изгубили всичко както него, но независимо от това носеха в себе си таен пламък.